Шрифт:
Пешо сам се засрами от подозрението си, мълчаливо наведе глава.
— Е, аз само тъй… казах! — измънка той недоволно.
— А защо да не разпитаме Бебо? — предложи Веселин. — Може той да знае нещо повече за Тороманов! Може да знае за какво е идвал Тороманов у тях!
Идеята беше добра, но се натъкнаха на неудобство. Трудно е да разпитат Бебо, без да му кажат поради каква причина се интересуват от Тороманов. Бебо не беше дете като Верка, за да го замотаят с кукли или клетви.
Да го приемем тогава и него в нашата група! — каза Коста. — Хем ще ни помага в работата, хем ще можем свободно да го разпитаме!
— — Аз съм съгласен! — обади се Веселин.
— И аз! — каза Юлия.
Пешо — погледна изпод вежди момиченцето, сякаш искаше да и каже: «Тебе пък кой те пита!» Юлия засрамено наведе глава.
— Аз пък не съм съгласен! — възрази Пешо сериозно. — Нашата работа е съвсем тайна! Сега сме вече четири души, а ако станем повече — току—виж, че нашата тайна се разчула из целия квартал! Шега с тия неща не можем да си правим!
Момчетата се замислиха.
— А ти забрави ли за младогвардейците! — намеси се Веселин. — Толкова много хора са били, пък никой не издал тайната!
— То е друго! Там е Съветски съюз!
Въпросът за Бебо остана нерешен. Единственото нещо, което решиха, беше внимателно да следят човека с белите дрехи. Всички бяха убедени, че ако не го изпускат из очи, той все ще се издаде с нещо, все ще остави някоя макар и малка следа, по която да тръгнат.
ЮЛИЯ ИЗЧЕЗВА
Още след първите два дни Пешо се убеди, че групичката им е съвсем малка, за да може успешно да върши своята работа. Пък и самата работа се оказа много по-мъчна и много по-малко забавна, отколкото предполагаха.
Първата сутрин човекът е белите дрехи изобщо не напусна квартирата си. На пост в градинката бяха Пешо и Веселин, тъй като Коста беше зает с портиерската работа на баща си. Докато чакаха с погледи, устремени към входа на жилищната кооперация, времето течеше така мъчително бавно, сякаш бяха престояли там не само една сутрин, а цял ден.
Следобед дежурни на поста бяха Коста и Юлия. Най-после към четири часа Тороманов излезе и се запъти към центъра на сграда. Коста и Юлия внимателно тръгнаха след него, като с все сила се стараеха той да не забележи, че го следят. По всичко изглежда, че старанието им в това отношение е било прекалено, защото в началото на «Алабинска» Тороманов внезапно изчезна в тълпата и вече не можаха да го открият. Напразно те надничаха във всички магазини и магазинчета, напразно прегледаха всички бръснарници и баничарници — човека с белите дрехи го нямаше никъде, сякаш внезапно бе пропаднал вдън-земя. Двамата най-после засрамено се върнаха назад. Вечерта на краткото съвещание Пешо презрително да погледна, но нищо не им каза — само тъмните му вежди сякаш се опряха една в друга.
На другата сутрин Тороманов отново не напусна квартирата. Следобед към четири часа той излезе с познатата пазарска чанта и се запъти по улица «Граф Игнатиев». Този път Коста и Юлия значително съкратиха разстоянието на преследването. Юлия — като по-малко подозрителна — вървеше по петите му, а Коста я следваше на около петдесет метра отзад, като се стараеше нито за миг да не изпусне из погледа си пъстрата и рокля.
Преследването не продължи много дълго — скоро Тороманов хлътна в някакъв магазин. Юлия дочака приятеля си и му показа вратата, където той бе влязъл. Това бе входът на антикварна книжарница и Коста, без да губи никакво време, също се вмъкна вътре. Не беше сбъркал. Човекът с белите дрехи стоеше пред една от лавиците и внимателно се взираше в гърбовете на книгите. Коста храбро приближи и също се загледа в книгите. Не трябваше да пропуска нито едно негово действие и нито една негова дума.
И все пак нищо особено не се случи. Човекът с белите дрехи накупи цяла купчина стари романи и след като ги плати на касата, небрежно ги напъха в пазарската чанта. След покупката Тороманов, без да бърза, се прибра по същия път у дома си и вече не излезе.
Вечерта Коста разказа накратко какво се бе случило. Момчетата го изслушаха внимателно и се замислиха.
— Обърна ли внимание какви книги купи? — запита най-после Пешо.
— Обикновени романи…
— Не запомни ли заглавията на някои от тях?
Коста се почеса смутено.
— Не можах да ги видя! Единият от тях беше криминален роман, май че се казваше «Зеленият стрелец»…
— От Уолес?
— Имаше и някакъв друг криминален роман с пъстри корици, но не можах да го видя…
— Ей че тиквеник! — възмути се Веселин. — Възрастен човек, пък какви книги чете!
— Това му харесва — усмихна се Коста.
— Не ти ли прави впечатление, че книгите са много! — забележи Пешо. — Човек купува роман, два, пък той наведнъж седем—осем книги и всичките май боклуци…
Те зададоха още няколко въпроса — имало ли е други хора в книжарницата, говорил ли е Тороманов с продавачите, познават ли го в книжарницата.
— Познават то! — възкликна доволен Коста. Продавачът извади изпод масата някаква книга и му каза: «Другарю Тороманов, запазил съм я специално за вас!»
Момчетата замълчаха, в това нямаше нищо особено.
Скоро приятелите отново стигнаха до това, което Веселин таеше в ума си — малка им е групичката, за да следи непрекъснато човека с белите дрехи, не може да се справи сама с работата. За общо учудване пръв Пешо заговори за това.