Най-после продавачът свърши с клиента си и приятелски се усмихна на Тороманов.

— Имам нещо за вас — каза той и бръкна под тезгяха.

— Интересно ли е?

— Не особено… От Съмърсет Моам…

— Да, добре — каза небрежно Тороманов.

Продавачът подаде книгата, Тороманов я взе измина на касата. За да плати, той трябваше да остави чантата на пода и Юлия не изпусна тоя удобен случай, незабелязано мина край гърба му и още по-незабелязано хвърли поглед към нейната вътрешност.

В чантата имаше книги! В нея бяха сложени навярно ония романи, които сам той вчера бе купил от книжарницата!

Щом плати, Тороманов веднага излезе, без дори да поздрави познатия си продавач. Юлия остави детската книжка и незабелязано се измъкна. Човекът с белите дрехи бе тръгнал в обратна посока, към дома си, и Юлия веднага се залепи зад гърба му. „Наистина чуден човек — мислеше тя. — Купува книги, а вместо да ги държи у дома си, разнася ги по книжарниците и после пак ги връща обратно. Какъв смисъл може да има в това?“ Докато вървеше зад гърба му, тя отново забеляза, че Тороманов на два-три пъти се обръща и само за кратък миг оглежда цялата улица.

Така те излязоха на площад „Славейков“, на тоя площад, на който според Коста бе станало чудото. В същност в цялата работа нямаше нищо чудно или Необикновено — цялото объркване се дължеше на слабата наблюдателност на момчето. На спирката бе спрял трамвай и именно тоя трамвай не бе забелязал Коста, защото през цялото време се бе взирал в пъстрата рокля на момиченцето, от страх да не я загуби из тълпата. В последния момент, тъкмо когато трамваят се готвеше да тръгне, Тороманов се отби от пътя си и внезапно се качи на ремаркето.

В първия миг Юлия се слиса — какво сега да прави? Трамваят издрънча и тръгна. Юлия се затича и скочи на стъпалото. Някакъв възрастен човек я подхвана леко като перце за лакътя, после — за нейна изненада — подръпна доста силничко ухото и.

— Как не те е срам, момиченце! — каза той сърдито. — Някой ден трамваят ще ти отреже крака!

Именно тая сцена бе пропуснал Крета в тия няколко мига, в които Юлия бе изчезнала от погледа му. Той бе търсил да види пъстрата рокличка, а бе пропуснал големия зелен трамвай, който бе отнесъл Тороманов и Юлия.

Щом се окопити от смущението си, Юлия внимателно се огледа. Тороманов бе минал напред и продължаваше да си проправя път. Тъкмо тя мислеше да го последва, и изведнъж зърна кондуктора. Ами сега? Какво да прави, като няма в джоба си дори пет стотинки? С какво ще си плати билета? Юлия уплашено замръзна на мястото си, след това отстъпи назад и се прикри между хората. Сърцето и силно биеше — ох, какъв позор, да я заловят без билет в трамвая!

За нещастие тоя път кондукторът бързо раздаде билетите и се появи на задната платформа. На Юлия се стори, че той веднага впи в нея строгия си поглед.

— Без билети, моля!

— Аз, чичко, нямам билет! — каза уплашено Юлия. Кондукторът посегна да откъсне един, но тя веднага го спря.

— Чакай, чакай, чичко, аз съм си загубила парите? — каза тя засрамено и лицето и потъна в руменина. — Видиш ли какво ми е плитко джобчето!

— Е, тогава ще слезеш на спирката! — каза равнодушно кондукторът и откъсна билет на някакъв друг гражданин.

Колко много и се искаше на Юлия в тоя момент някой да се обърне и да и плати билетчето! Уви, никой не го направи! Улисани в своите мисли и грижи, хората дори не се обърнаха да я погледнат. Юлия въздъхна горчиво и тръгна към предната платформа. Нямаше какво да се прави, човекът с белите дрехи щеше да се спаси от преследвача си.

Трамваят почна да забавя хода си. Юлия погледна към изхода и с учудване забеляза, че Тороманов също се готви да слиза. Гледай го ти какъв човек, вози се само по една спирка! Щом трамваят спря, човекът с белите дрехи побърза да слезе и без повече да се оглежда, тръгна по улицата. Като негова неотстъпна сянка зад гърба му се упъти Юлия.

Разходката не продължи дълго. Тороманов сви по една малка улица, цялата застроена с високи жилищни здания, и скоро хлътна в някакъв вход. Юлия се поколеба за миг на улицата, после колебливо влезе вътре. Внезапно я обзе страх. Ами ако човекът с белите дрехи е забелязал, че тя върви след него? Тогава той може да я причака някъде по стълбите, да я грабне за шийката и… свършено! Изведнъж със страшна сила и се прииска да обърне гръб и да побегне назад — да излезе вън на светлата и слънчева улица, където има много хора и където никой не може да и направи нищо лошо.

Но това трая само миг. В тоя кратък миг тя сякаш видя лицата на своите приятели, немия укор в очите им и забърза по стълбите, лека като ластовичка. От бързането и от вълнението сърцето и силно заби, искаше и се да поспре за малко, но разбираше, че ще загуби ценно време. Към площадката на втория етаж тя вече зърна белия гръб на Тороманов и малко забави стъпките си. На третия етаж Тороманов най-после спря и позвъня на някакъв звънец. Сякаш нищо не е било, Юлия продължи по стълбите и човекът с белите дрехи, който навярно чуваше зад гърба си леките детски стъпки, дори не се обърна да я погледне.