Шрифт:
Вместо това беше разработил стратегия, при която произволно сменяше различни компютри под наем. Кратки спирки, където минималните му интернет следи щяха да бъдат прикрити от тези на хиляди други. Или поне в това се убеждаваше самият той. В действителност трябваше да стои далеч от интернет. Да направи като беглеца Ерман, да отреже всичките си връзки с обществото, да се скрие в малка земеделска къщурка в гората и да води lowtech-life далеч под радара на Играта.
Но много бързо беше изоставил тази мисъл. Той беше дете на асфалта и животът на Скугсмуле 18 със сигурност щеше да го убие. Точно както направи и с бедния Ерман…
18
Фантастичен герой, измислен от Йоста Фром с образователна цел. Скугсмуле живее в гората и според историята идва да играе и пее с децата, които са на лагер, и им разказва за природата. — Б.пр.
Не, по-добре да действа хладнокръвно, да продължи да играе и да използва спокойствието, за да събере възможно най-много парченца от пъзела. Да се подготви колкото се можеше по-добре, така че да бъде в добра позиция, когато поискат отговори от него.
Или поне така го беше планирал зимата след срещата с Водача.
Мамка му, трябваше, естествено, да ограничи цикленето на Xbox и да се концентрира върху реалността значително повече, отколкото го беше правил досега. Но до момента, в който ченгетата разбиха вратата на апартамента му, тоталното затишие почти беше успяло да го убеди, че срещата в гората е била просто лош сън. Побъркана фантазия, родена от неговия fucked up, жаден за респект шибан мозък…
Но разбира се, той знаеше, че това не е така.
Твърде многото часове с контролера — или с пишката — в ръка правеха разконцентрирането лесно.
Бяха изминали шест месеца, откакто получи мисията горе в онова зловещо гробище за домашни любимци. Шест месеца измамно спокойствие и половината от времето за отдих, което му беше обещано.
Днес беше време за библиотеката на „Медборярплатсен“ 19 . Най-далеч в единия ъгъл, откъдето можеше да вижда всички, които влизаха и излизаха, без те да го забележат.
19
Голям площад (както и спирка на метрото със същото име) в „Сьодермалм“, Стокхолм. — Б.пр.
Той плъгна малката USB памет в един от слотовете на компютъра и зачака да се отвори папката с файловете. После стартира програмата за защита, която беше най-горе в списъка.
Сканиране… моля, изчакайте, съобщи малък диалогов прозорец, едновременно с което един брояч започна да се върти. Обикновено отнемаше само минута да се сканира за шпионски софтуер или признаци за проникване. Петнайсет минути, никога не оставаше по-дълго, а като се имаше предвид развитието през последните дни, беше време да се ограничи още повече.
Той тропаше нетърпеливо с крак, докато гризеше неравния си нокът. Все още му оставаше половин година… Шест месеца, сто и осемдесет денонощия, за да измайстори план, изход, стратегия за измъкване, която да го освободи от целия този дяволски капан, в който се беше оказал.
Грешка — в който те се бяха оказали… Защото, както и да го въртеше и сучеше, не можеше да избяга от заключението, че Бека се забъркваше все повече и повече всеки път, когато те се доближаха един до друг.
А след срещата в гората, когато тя го събра с Водача, едно ново-старо и меко казано неприятно чувство беше напомнило за себе си.
Чичо Таге го беше нарекла тя. Твърдеше, че той е бил един от старите приятели на баща им от запаса. Че те — тя, той и бащата — дори са ходили на гости в лятната вила на чичото, когато са били малки.
Естествено, той беше опитал да и разкаже истината, но без никакъв успех.
Тя така и не беше повярвала напълно на историята с Играта въпреки всичките му предишни опити да и обясни. От друга страна, очевидно бе готова да приеме без ни най-малки резерви образа на чичо Таге.
Мамка му, в гласа и почти се появяваше някаква нежност, когато говореше за него, горе-долу както когато говореше за бащата. Времето определено беше накарало паметта и да избледнее, що се отнасяше до стария. След само още няколко години сигурно въобще нямаше да си спомня всички пъти, когато онзи го беше пребивал.
Всички пъти, когато шибанякът беше лъгал лекари и социални и беше убеждавал нея и майка им да подкрепят измислените му истории.
Не, колкото и да се опитваше, просто не можеше да обуздае омразата, която кипваше в него веднага щом станеше дума за стария. И същото се отнасяше за „чичо Таге“.
Омразата и — let’s face it — ревността…
Само допреди няколко години той никога не би признал, че се чувстваше така, че изпитваше това и към бащата, и към Даг. Като че бяха откраднали неговата Бека и я бяха превърнали в съвсем друг човек.
Някой, когото той едва помнеше. Непознат.
Ревност и омраза, значи — доброто старо комбо, допълнено с неговото и без това вече ниско ниво на надеждност, ефективно разбиваше всички възможности да я убеди в истинската самоличност на Таге Самер.