Агентите внимателно го прибраха и незабавно предположиха, че това е оръжието, с което са били убити съдия Фосет и Наоми Клеъри.

На ключодържателя имаше и ключ за малък склад на около три километра от караваната. В чекмедже в кухнята откриха две тънки кафеникави папки с документи.

Един от формулярите се оказа шестмесечен договор за наем на склад в „Мейкън Мини Сторидж“, подписан от Джаки Тод. Главният следовател се обади в Роуаноук, където имаше дежурен федерален съдия, и в Норфък по имейл беше изпратена заповед за обиск.

В една от папките откриха документ за собственост на хамър НЗ от 2008 г. на името на Джаки Тод. Нямаше упоменати ограничаващи условия, следователно господин Тод беше платил цялата сума на място или в брой, или с чек. В чекмеджето не намериха чекова книжка или банкови извлечения, но и не бяха очаквали. От фактурата за продажбата на превозното средството узнаха, че автомобилът е купен на 9 февруари 2011 г. от търговец на автомобили втора ръка в Роуаноук. Два дни след намирането на телата.

Въоръжени с нова заповед за обиск, двама агенти влязоха в неголемия склад на Тод в „Мейкън Мини Сторидж“ под бдителния и подозрителен поглед на самия господин Мейкън. Циментов под, неизмазани тухлени стени, гола крушка на тавана. До една от стените бяха подредени пет кашона. След бърз оглед намериха стари дрехи, чифт кални военни ботуши, деветмилиметров пистолет „Глок“ със заличен регистрационен номер и накрая — метална кутия, пълна със спретнато подредени пачки. Агентите взеха и петте кашона, благодариха на господин Мейкън за гостоприемството и побързаха да си тръгнат.

В същото време името Джаки Р. Тод беше пуснато в компютърната система на Националната криминална база данни. Имаше едно попадение в Роуаноук, Вирджиния.

В полунощ преместиха Куин в съседната зала и му представиха специалните агенти Панковиц и Делок. Двамата най-напред му обясниха, че ФБР ги използва за разпити на бегълци. Увериха го, че ще бъде най-обикновен разговор, колкото да уточнят фактите, а това винаги е приятно. Кой не би желал да поговори с един беглец и да научи всички подробности? И понеже беше късно, ако Куин искал да подремне в окръжния арест, те с радост щели да се заемат с разпита още на другата сутрин. Той отказа и заяви, че предпочита да приключат сега. Донесоха сандвичи и безалкохолни. Настроението беше ведро, а агентите — изключително дружелюбни. Панковиц беше бял, Делок — чернокож, и Куин очевидно се чувстваше добре в компанията им. Похапна си сандвич с шунка и швейцарско сирене, докато те му разказваха за някакъв затворник, който двайсет и една години живял като беглец. ФБР ги изпратило чак в Тайланд, за да го върнат у дома. Страхотно забавление.

Разпитаха го за неговото бягство и за движението му в дните непосредствено след това — въпроси и отговори, вече изяснени по време на първия разпит. Куин отказа да разкрие съучастника си и да им каже имената на хората, които му бяха помагали след това. Те не настояха. Не го притиснаха и като че не искаха да преследват никой друг. След около час приятелски разговор Панковиц си спомни, че не му е прочел правата. Обясниха му, че не е станало бог знае какво, защото престъплението му е съвсем очевидно, а и той не се е уличил в нищо повече от бягство. Ако искал да продължат обаче, трябвало да се откаже от правата си. Куин го направи, като подписа някакъв формуляр. Вече го наричаха Куин, а той се обръщаше към Панковиц с Анди и към Делок — с Джеси.

Най-старателно възстановиха къде е бил през последните три месеца, а Куин учудващо добре помнеше дати, места и събития. Агентите се впечатлиха и го похвалиха за превъзходната памет. Отделиха специално внимание на доходите му — всичко е в брой, разбира се, но по колко за всяка работа?

— Значи, Куин, за второто пътуване от Маями до Чарлстън — отбеляза Панковиц и погледна усмихнато бележките си — една седмица след миналата Нова година си получил колко пари?

— Струва ми се, че бяха шест хиляди.

— Така, така.

И двамата агенти си записваха като бесни, все едно вярваха на всяка дума на заподозрения. Куин им съобщи, че работел в Норфък от средата на февруари, около един месец. Живеел с братовчед си и с две негови приятелки в голям апартамент, недалече от Велвет Клъб. Плащали му в брой, осигурявали му храна, пиячка, секс и марихуана.

— И така, Куин — поде Делок, след като пресметна някакви суми, — изглежда, си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, откакто си избягал от „Фростбърг“. Всичките в брой, без данъци. Не е зле за три месеца работа.

— Май да.

— Колко от тях похарчи? — попита Панковиц.

Куин сви рамене, като че ли вече нямаше значение.

— Не знам. Повечето. Доста пари трябват, за да се придвижва човек.

— Как наемаше автомобилите, докато пренасяше наркотици от Маями и обратно? — попита Делок.

— Не ги наемах аз. Правеше го друг и ми даваше ключовете. Моята работа беше да карам внимателно и бавно, за да не ме спират ченгетата.

Разумно, съгласиха се охотно агентите.

— Купи ли си кола? — попита Панковиц, без да вдига поглед от бележките си.