С това Доротея свърши, последните думи сякаш умряха в устата й. Изглеждаше много изтощена, погледът й беше угаснал.

— Остави ме малко да поспя, Антони — каза тя. — Много се изморих.

Тръгнах сам по брега. Вървях дълго, може би час. Имах чувството, че ходя по небе от застинали облаци, така ясно се отразяваше то в успокоеното езеро. По природа съм затворен човек, рядко забелязвам какво става около мен. То не ме интересува, не ражда нищо в душата ми, даже когато другите се прехласват от него. Така съм стоял и пред Хеопсовата пирамида и пред Ниагарския водопад. Но тоя път всичко, което бе вън, бавно и неудържимо преливаше в мене. Не знам, инстинкт за самосъхранение може би. Успокоих се толкова бързо, колкото сам не очаквах. „Права е Доротея, това е човекът — мислех си аз. — Човекът, омесен от кал, езерна вода и облаци. Каквито и да са пропорциите, тая смес навярно ще остане вечна.“

Така стигнах до гората, която съвсем внезапно се изправи пред очите ми. Беше млада борова гора, но необикновено гъста. Долните им клони бяха отдавна изсъхнали, зеленееха само връхчета, които стигаха до светлината. Под тях всичко бе мъртво. Не растяха ни треви, ни цветя, ни папрат дори, нищо освен някакви непознати за мен гъби, бели и гладки, като птичи яйца. И все пак нещо ме теглеше със смътна сила към дълбините й, усещането за неизвестност и тайнственост може би, толкова старо, колкото е и човекът. След това се обърнах и бавно тръгнах назад.

Като се върнах, Доротея се беше събудила и замислено гледаше в далечината. Тя не чу стъпките ми, но като ме видя, се усмихна все още малко посърнало.

— Колко време съм спала?

— Около час — отвърнах аз.

Тя никога не носеше часовник, времето не я интересуваше.

— Гладна ли си?

— Не особено.

— Ако искаш да те заведа някъде? Тук наблизо има едно хубаво ханче.

— Ами добре — съгласи се тя, както винаги.

Носехме си храна, разбира се. Но след тоя тежък разговор не можех да си представя как ще седнем коляно срещу коляно и ще почнем да лапаме с апетит салам и сварени яйца. Прибрахме мълчаливо багажа си. Все още се усещаше някакво едва доловимо напрежение между нас, някаква неловкост може би. Да, разбира се, всяка изповед ражда стеснение и неловкост — и за двете страни. Най-сетне седнахме в колата, запалих мотора. И едва когато тръгнахме, с облекчение усетих как отново всичко стана просто и естествено, какъвто си е животът всъщност.

Навярно и Доротея бе разбрала това, защото видях как с облекчение се усмихна. Нямах време да се занимавам повече с нея, защото бяхме навлезли в гората. Пътят беше много тесен и във вечната сянка на дърветата все още разкалян. На няколко пъти колата забоксува, с последни усилия успявах да я измъкна на по-сух терен. Целият се изпотих, докато я изведох на шосето. Всичко можех да си представя, освен как Доротея ще бута колата с тънките си ръце.

— Аз ти помогнах! — засмя се тя, когато най-сетне гумите запърпориха по паважа.

— Тъй ли? А как?

— С мисълта си.

— Внушаваше ми?

— Не, просто я бутах.

И аз се засмях. Така обикновено говорят децата. И не само говорят, но си вярват. Помня като дете — веднъж една каруца бе затънала в дълбоката кал. Каруцарят немилостиво биеше конете с някакъв кол, едва не обели с него нещастните им глави. И когато най-сетне каруцата се измъкна, бях дълбоко убеден, че аз съм й помогнал — с мисълта си.

— То е друго! — каза Доротея. — Аз наистина мога да правя някои неща с мисълта си.

Тогава не обърнах внимание на тези думи. Или просто не пожелах да ги чуя. Достатъчно се бях наслушал за днес. Много по-късно щяха отново да се родят в паметта ми, тоя път с неудържима сила.

Скоро стигнахме до пасарелското ханче. Това не е никакво ханче, разбира се, а най-обикновен крайпътен селски ресторант. Славеше се с добрата си скара между другото, но сега не ми беше до кебапчета. В страничния двор растяха няколко стари дървета, там слагаха две-три маси, без покривки обикновено. Но келнерът застла нашата и се изправи като войник до нея. Отдавна бях забелязал, че внушавам особен респект на обикновените хора, навярно смятаха, че съм някакъв преоблечен генерал. А може би хубавата ми кола им внушаваше такива мисли. Поръчах по шест кебапчета и една голяма ментовка за мене. Келнерът веднага донесе ментовката, кебапчетата още не бяха готови.

Ментовката е много леко питие, шофьорите не се страхуват от него. И напразно — понякога и то може да поднесе изненади. Както впрочем се случи с мен още след първите глътки. Може би съм бил малко изморен и омаломощен от лятното слънце. Така или иначе, но алкохолът ми подействува с необикновена бързина, вля в мен някакво особено лекомислие.

— И какво стана по-нататък? — запитах аз.

— Какво да стане? — трепна тя едва забележимо.

— Ти знаеш по-добре!

Доротея мълчеше, сякаш не ме бе чула.

— Хайде, Доротея! — поканих я аз. — Знам, че не ти е приятно. Но кой ходи да му вадят всяка сливица поотделно… По-добре всичко да свърши наведнъж.

Точно в тоя момент келнерът донесе кебапчетата. Така си останаха недокоснати.

„Скоро след като умря татко, те двамата се ожениха, тайно от мен, разбира се. Но, слава богу, поне не останахме да живеем в нашия дом, отидохме другаде. Не го направиха от морал някакъв, а от стиснатост. Ние живеехме в квартира с нормиран наем, но все пак наем. Тогава решиха да се преместят у Цтан. Сам той се наричаше така, просто изпускаше една-две букви. А на всичко отгоре мама му викаше Цецо. Беше ужасно стиснат човек, пестеше не само левчето, а и стотинките. Оттогава съм намразила стиснатите хора, Антони, не мога да понасям ни тях, ни парите им. Докато има пари на тоя свят, хората все ще си остават нищожни и дребни като тях, както и да се пребоядисват. Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи. Има мръсни пари, Антони, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо, и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.