Помня деня, в който се преместихме у Цецови. Дойде камион, но без хамали. Всичко сами си пренесоха. Мама беше много яка жена, можеше да повдигне сама цял кон. А да не говорим за Цецо. Двамата се нахвърлиха на мебелите като на плячка. Имахме много хубави мебели, останали още от дядо ми. Награбиха ги, понесоха ги по стълбите. Където не можеха да ги носят, ги тътреха, пръхтяха, пот обливаше мускулестите им шии. Само бюфетът много ги затрудни. Беше дълъг и тежък бюфет, от словенски дъб, както ми бе казал татко. Като сега ги виждам разкрачени и опулени, просто очите им ще изскочат. А бюфетът си стои на мястото, не помръдва. Прасците им се пропукаха, устните им побеляха като на риби. Най-сетне го повдигнаха малко. И точно тогава за пръв път се скараха — забълваха несвестни и неразбрани думи, плюнка им потече от устата, наскачаха жабчета, малки и зелени като копчета за жилетка. Не можеха май да се разберат кой в каква посока да тегли. На мен отново ми прилоша, заключих се в клозета, може би цял час повръщах и плаках. Когато най-сетне ме измъкнаха оттам, целият багаж бе качен на камиона. Всичко, Антони, дори бюфетът. Не е за вярване, но точно тъй стана. От мъка и притеснение понякога на човека му идват сили, които после с нищо не може да си обясни.

Пристигнахме у Цецови, някъде в Ючбунар. Господи, Антони, никога до тоя ден не бях виждала такава къщичка, малка и крива, само с две прозорчета, толкова нескопосна, сякаш бе рисувана от дете. Те и досега живеят там. Просто не приличаше на къща, а на ряпа някаква, полузабита в земята. Цецо садеше такива в двора, през есента ме караха да ги вадя, едва ги измъквах, сякаш не бяха репи, а кътници. Къщата бе много стара, измазана с кал, след това боядисана с боя като синка. Но боята се беше доста олющила, когато заваляваха дългите дъждове, цялата заприличваше на кална топка. В нея се слизаше по две стъпала. Не знам как бе станало тъй, дворът ли бе насипан, или самата тя бе пропаднала. Друга такава къща нямаше по цялата улица. Мама и Цецо отново се нахвърлиха върху мебелите. Но бюфетът, разбира се, не можа да влезе в къщата. Оставиха го под покрива, и досега си е там. Седем години го валяха какви ли не дъждове, сняг го затрупваше през зимата, лете по цял ден го печеше слънце, все едно че нищо. Само дето малко се е изкривил, иначе си е същият бюфет. Вече не смея да погледна към него, но и той не поглежда към нас, толкова е отвратен от нашата простотия и неблагодарност. Можеха да го продадат, разбира се, но все се надяваха, че ще им се падне апартамент от лотарията и ще го приберат. Слава богу, не им се падна, макар че ми беше много жал за бюфета.

Тъй че седем години живях в тая къща. И досега не знам как не се събори над главите ни. Имаше само една голяма стая и една кухничка. Аз живеех в кухнята с бабата. Тя не беше майка на Цецо, а негова баба или може би прабаба. Навярно минаваше сто години, и самата тя не знаеше на колко е. Нямаше нито един зъб в устата си. Но и нито един бял косъм на малката си птича глава. Беше доста пълна, затова ужасно хъркаше, като спеше. Хъркаше денем и нощем, защото или спеше, или нещо дъвчеше. Просто не мога да ти обясня с думи какво представляваше нейното хъркане. Понякога цели нощи не съм мигвала. Но търпях, дори не я намразих. Какво друго можех да направя, освен да търпя, да търпя. Нямаше друго спасение за човек като мен. Всъщност имаше. Точно тогава се научих да летя, пак от мъка и притеснение, от какво друго. Но човек може да лети само нощем, и то рядко. Какво ще кажат хората, ако видят да подхвърча денем над покривите някакво лудо момиче? Само от време на време ме прибираха при доктор Юрукова, все едно в санаториум.

Но най-много ме премазваше тая ужасна стиснатост на Цецо, пък и на мама, защото тя скоро стана съвсем като него. Казваха, че пестят за апартамент. Не вярвам. Така алчно пестяха, че съм сигурна — никога няма да похарчат нито лев от тях, освен ако къщата наистина се събори над главите им. Цецо заключваше цялата храна вкъщи, от всички, даже от мама. Когато купеше месо, веднъж в седмицата, винаги го разделяше на десет части, точно до грам. Сготвяха го обикновено с картофи в някакъв бакърен съд, който приличаше на леген. А като седнехме да обядваме, Цецо сипваше на себе си четири парчета, на мама две, а на бабата, на мен и на близнаците по едно. Не знам защо така се тъпчеше, като не работеше нищо. През целия си живот не беше угасил нито един пожар, най-много няколко фасове, които е размазал с пети по коридорите на учреждението. Но не беше дебел, само се чудеше какво да прави със силата си. Но мама много отслабна. Сега и тя работеше: като санитарка в една поликлиника, вонеше страшно на карбол и някакви други мръсотии, започнаха да й растат брадавици по ръцете и мустаци. Мислех си, че все пак има съдба или нещо такова, което ще отмъсти за татко. Но досега нищо не се е случило, даже мисля, че са щастливи двамата с Цецо. Ето това не разбирам — как може да има нищожно щастие. Или даже противно щастие. Но изглежда, че има. А аз си мислех, че единственото човешко щастие е да летиш.

И дрехи не ми купуваха. Нито учебници, нито тетрадки. Пък не ми и трябваха, да ти кажа. Аз имам страшна памет. Каквото влезе в главата ми, не излиза оттам. Навярно това е истинската природна памет, Антони, всичко друго е човешки дефект. Имах по всичко шестици освен по гимнастика. А колкото до мини-жупа, трябва да знаеш, че съм го измислила аз. По едно време много израснах, рокличката ми изведнъж се вдигна до нейде си. Тъй си и ходех, с голи крака, толкова слабички, колкото са сега ръцете ми. Дори чорапи нямах. Купуваха ми един чифт чорапи годишно, целите ги покривах с репризи. Тая дума, Антони, ми е най-омразната на света. Мама все ми казваше как един офицер се оженил за едно бедно момиче. Като видял какви хубави репризи прави, той си рекъл — ето жена за мене!.. И се оженили. Отначало ми беше ужасно мъчно, дето нямам хубави дрехи. Много се срамувах за външността си. Но сега съм им благодарна, честна дума ти казвам. Какво ли не съм била през живота си. И Таис, и Космодемянская, дори Сонечка Мармеладова. А те бяха и си останаха нищо.

Още през първата година в нашия дом се родиха близнаците. Те бяха руси, къдрави, тлъстички като прасенца. И като прасенца цял ден квичеха от глад. Много ги обичах, докато бяха малки. Аз ги хранех, аз ги къпех, аз миех розовите им дупета. Изобщо аз се грижех за тях, когато бях здрава. Но като станаха на шест години, веднъж ги заварих да правят нещо. Детска работа, може да не е било сериозно. Никога през живота си така не съм побеснявала. Сега просто не разбирам защо. Бих ги, докато посиняха. След това Цецо ме изпъди, а аз отидох да живея при доктор Юрукова. И после се срещнахме с тебе, Антони, това е всичко.“

Тя завърши разказа си и веднага се залови за лимонадата. Съвсем не изглеждаше така изнурена и подтисната, както първия път. И точно тогава, леко замаян от ментовката, направих глупав и погрешен ход.

— Знаеш много добре, че не е всичко!

— Какво, Антони? — погледна ме тя неспокойно.

— Искам да ми разкажеш за чичо си.

— Не! — едва не кресна тя и подскочи от стола.

Не бях я виждал така изплашена. Или може би думата ми не е толкова точна. Но беше съвсем пребледняла, устните й бяха здраво стиснати.

— Не! — повтори тя. — Много те моля, Антони!..

— Нищо, нищо! — стреснах се аз, не по-малко от нея. — Щом не искаш — не искаш!

Скоро след това си отидохме. Но настроението ни отново беше помръкнало.

Нещо се промени в нашите отношения от тоя ден. Те станаха много по-обикновени и естествени. И животът ни стана по-естествен. Тя се прибираше вкъщи, винаги малко поруменяла и забързана, с лекота разтребваше къщата. Имах странното усещане, че предметите нямат никаква тежест в ръцете й, просто сами се плъзгаха по местата си. Понякога четеше нещо, какво да е, от моите книги — освен романи, разбира се. Друг път се залавяше за нотите. Но забелязах, че сега вече не ги слуша с предишното увлечение. Все по-често пускаше магнетофона. Понякога ме разпитваше с часове за някои автори, особено за Чайковски. Чудех се какво мога да й разкажа и докъде, особено във връзка е неговата женитба. Слушаше ме много внимателно, навярно сама си разгадаваше недоизказаното. Или поне на мен така ми се струваше.