— Глупости! — ядосах се и аз. — Такива мисли изобщо не са ми минавали през ума.

— Тогава защо го правиш?

— Не ставай вулгарна. Просто искам да й помогна.

— Един вид филантропия? — погледна ме тя презрително. — А всъщност си правиш някаква тънка сметчица. Не се ежи — може би несъзнателно. Но ако слушаш мене — трябва да спреш дотук. Ти, изглежда, не познаваш това момиче. Знаеш къде е спирката — тя тича като щура близо половин километър. Аз я оставих насред път, изругах и се върнах. Но се засрамих от себе си, естествено. Всеки би се засрамил.

— Затова ли днес си се така издокарала? — попитах аз.

Само за миг в погледа й блесна ненавист.

— Да! — каза тя твърдо. — Човек трябва да уважава себе си. Поне за капчицата човешко, което носи.

С това разговорът ни фактически свърши. Какво можехме да си кажем повече? Какво бе останало между нас? Извадих парите и ги оставих на масата. След това се изправих в малко глупава и притеснена поза.

— А няма ли да попиташ за сина си? — погледна ме тя.

— Ето — питам те!

— Питаш ме ти! Аз пък ти отговарям — не пожела да дойде! Като ревна — искам при баба. Искал при баба си! Няма на кого да се метне! Повечето мъже са като тебе, Антони, плашат се от истинските жени. Виждат им се неудобни и непонятни. Виж, бабичките са друга работа. Тая моя покорна майка, тая всеотдайна баба, ще ми го върне душевен инвалид.

— Ами да го дадем на моята! — казах аз. — Като дете тя здравата ме пердашеше.

— Както виждаш — и боят не помага — отвърна Надя. — Хайде, върви си, не обичам да ми стърчат всред стаята.

Тръгнах си, съпроводен от котката. Тя решително не ме разбираше, може би беше до дъното на душата си възмутена от мен. Какво ми липсваше тук? Имам удобен креват, жена ми винаги купуваше много хубаво телешко месо. Е, разбира се, слага прекалено много лук и черен пипер в кюфтетата, понякога не можеш да си доближиш носа до тях. И все пак нима това е причина да спиш на покрива като ония глупаци, котараците! Наведох се да я погаля, после с облекчение се измъкнах от неразтребеното антре. Не знаех, че ще минат много, много нещастни месеци, преди отново да стъпя тук.

Лятото ставаше все по-горещо. Дори утрините бяха така задушни, че Доротея се връщаше от работа като сварено пиле. Но това не й правеше никакво впечатление, тя изобщо не обръщаше внимание на малките човешки несгоди. А аз престанах да работя, дори не се докосвах до парещите клавиши на пианото. И въпреки това се чувствувах съвсем спокоен, не ме подяждаше вечната неугасима жажда да попълвам с чертички и точки нотните листове. Нека се попълват сами, ако искат, понякога човек има право да принадлежи на себе си. През тоя месец много по-често ходехме на язовира, обикновено рано сутрин, още по тъмно. Беше толкова приятно да пътуваш с пълна скорост, да усещаш как те брули раздвиженият от колата въздух. Далечните върхове се раждаха един по един от мрачините, някои от тях се запалваха от най-ранните зари на утрото. Над езерцата по пътя ни лежеше бледа прозирна мъглица — колкото и да бе топло утрото, водата бе много по-топла. Рибата се криеше в дълбините или пък излизаше на самата повърхност да глътне мъничко въздух. Но рибата вече не ме интересуваше, аз дори не носех пръчката си. Имаше кой да лови риба вместо мен.

Генерал Кръстев си бе взел отпуск и живееше на вилата заедно с леля Зорка. Вечерта той нанизваше на своите грамадни куки уклейчета или мренки, хвърляше волти в плитчините. Сутрин вадеше, без да се е трудил, грамадни бели риби, понякога цели зверове, които разглеждаше дълго и с наслаждение. Леля Зорка ги вареше с масло, приготвяше за тях чудни студени майонези. Ядяхме с апетит. Доротея за пръв път се пристрасти към рибешкото меню, което преди това почти не познаваше. Понякога изпивахме с генерала по някоя и друга чаша силно изстудено бяло вино. Имах чувството, че Доротея е щастлива — за пръв път, откакто я познавах. Генералът и жена му някак особено се привързаха към нея. Наистина те нямаха деца, но дали това беше единствената причина. Навярно генерал Кръстев беше научил нещо за нея. Работата му беше такава — задължаваше го, ако не може, поне да знае. Във всеки случай ни веднъж не ме попита коя е и каква ми е. Но с чувствителното си сърце леля Зорка навярно усещаше, че не ми е любовница. И двамата вървяха като кученца след нея, чудеха се как да й угаждат. А най-странното беше, че самата Доротея не се притесняваше от това необикновено внимание, намираше го съвсем естествено. Може би смяташе, че им се изплаща докрай точно с това, което получаваше — взаимна обич.

Веднъж лежахме по бански костюми на брега на езерото и се печехме на слънцето. Чувствувах се така спокоен и уравновесен, както рядко в живота си. И точно тогава чух някакъв шум до себе си. Доротея се беше изправила и търпеливо се мажеше с бадемово масло. Беше много почерняла през последния месец, на тъмния фон на кожата очите й блестяха като елмазени.

— Дай да те намажа! — казах аз.

Дори не разбрах как съм го казал. Доротея само се усмихна и ми подаде шишенцето. Налях съвсем малко в шепата си и го положих върху слабичката й мургава плешка. Взрив не последва, разбира се. Размазвах спокойно гъстата мазна течност, без никакво вътрешно стеснение, но и без никакъв трепет.

— Много си мил, Антони! — обади се най-сетне тя.

— Е, не колкото леля ти Зорка — казах аз шеговито.

— Те и двамата са ужасно добри! — отвърна Доротея сериозно. — Защото са били много нещастни.

— Ти знаеш нещо за тях?

— Да, защото нямат деца!

Стояхме при тях на вилата, докато се мръкне. Вечеряхме, изпивахме още една-две изстудени в хладилника бира. Едва тогава си тръгвахме. Пристигахме късно и въпреки това в града беше нетърпимо задушно, тежко вонеше на асфалт и прахоляци. Обикновено не бързахме да се приберем в апартамента, качвахме се на терасата. Там босоногият отдавна се разхождаше по покривите на къщите, едва забележимо разклащаше антените. Лежахме, гълтахме свежия въздух. Обикновено не говорехме, просто съществувахме с онова вътрешно усещане за мир и покой, което в такива нощи е свойствено може би само на кротките преживни животни. И затова така ме изненадаха веднъж нейните думи: