— Аз… аз си помислих, че вие ще ме поканите…

Сега ми е трудно да си представя чувствата, които тогава съм изпитвал. Не бях нито стреснат, нито ядосан, нито изненадан дори. От всичко най-малко бях съблазнен, разбира се. Гледах я такава неустойчива, недооблечена, вятърът увиваше роклята около слабичките й бедра. Не усещах никакъв срам в нейните думи, никакво стеснение, но и никакъв порок в същото време, сякаш не говореше с мен, а с леля си. Именно тогава в мен трябва да се е родила милостта или някакво друго чувство, доста непонятно, но все пак естествено. Въздъхнах, вдигнах рамене и измърморих:

— Ами да вървим тогава!.. Няма да ви оставя на улицата.

Лицето й изведнъж светна, вятърът сякаш изтри с ръка сълзите й. Случаят явно беше по-невинен, но в същото време и много по-лош, отколкото съм могъл да очаквам. Но дори не се мъчех да размишлявам в тоя миг. Всъщност кой ли би могъл да ги разбере истински тия днешни момичета, като те сами себе си не разбират.

— Как се казвате? — запитах аз.

— Доротея…

— Е, добре, Доротея, изглежда, че все пак знаете доста за мен… Името ми, марката на колата. А как разбрахте, че жена ми няма да ви напердаши, като отидем сега у дома?

— Вие сте разведен — отвърна тя. — И живеете съвсем самичък.

— А това откъде знаете?

— Ами докато ви чакахме на масата, Жан разказа за вас разни работи… Хвалеше ви, разбира се. Каза между другото, че сте сопнат, но много добър човек.

Да, ясно, трябваше да се досетя. Но и момичето не беше толкова загубено, колкото изглеждаше на пръв поглед. Много добре бе съобразило какво трябва да се направи. И не разиграваше ли сега, без само да разбира, някаква много тънка и далечна игра? Никак не беше изключено. Само едно нещо много ясно съзнавах в тоя момент — въпреки всичко в нея нямаше ни хитрина, ни преднамереност. Това поколение е всъщност достатъчно лишено от скрупули, за да има нужда от лъжи и тънки преструвки.

Качихме се в колата, аз отново я оставих да седне отзад. Нямах никакво желание да скъсявам първоначалната дистанция. Дори да е имала някаква инстинктивна хитрина в себе си, нищо няма да я огрее. Така се беше сгушила в ъгъла, че не я виждах дори в огледалото за обратно виждане. Мълчеше си, може би бе заспала. Не беше никак чудно, наближаваше три часът. А тя, естествено, бе преживяла доста неизвестности и несгоди, докато си хване това глупаво пиле, каквото бях аз. Както и да е, чувствувах се съвсем нормално. Пък и обичам да карам нощем по пусти улици, по булеварди, из които вятърът мъкне пияници и мръсни хартии. Обичам да усещам как ме облъхва топлият дъх на мотора, как го поемам на едри глътки като от кислороден мехур. Ще я оставя да спи в хола, разбира се. В най-лошия случай да ми задигне някоя от голите абаносови фигурки, които моят брат бе донесъл от Африка. А сега-засега най-важното беше да се качим незабелязано в асансьора. Не че държа толкова много на чуждите мнения, но младата леди явно не ми подхождаше. Пък и с тоя блудкав вермут в стомаха кой знае как щяхме да изпълзим четиринайсет етажа. Живеех на последния от тях, над мене имаше само облаци, небе и добре охранени, мързеливички музи.

Но, слава богу, асансьорът работеше. Отключих вратата и я въведох с облекчение.

— У вас свети! — каза учудено тя. — Наистина — да не е дошла жена ви?

— Не се страхувайте — отвърнах аз шеговито. — При всички случаи боя ще изям аз…

Едва сега успях да я разгледам по-добре. Пристъпваше пред мен с малко странна походка — много лека и малко скована в същото време — като гълъб или като чайка, която предпазливо крачи по мокрия пясъчен бряг. Беше облечена в евтина импримена поличка и някакво черно елече — и двете доста омачкани. Не носеше чорапи, макар че пролетта беше доста хладничка. Нямаше чанта или джобче по дрехите, не държеше в ръцете си ни ключ, ни дори носна кърпичка — приличаше наистина на птичка божия, която спи нощем по клоните на дърветата. Доротея огледа предпазливо обстановката, после обърна към мен прозрачните си очи.

— Много хубаво е у вас! — каза тя искрено.

— Не намирам…

Наистина нищо особено. Нямам склонност към вещи, а най-хубавите от тях бе прибрала жена ми, с основание, разбира се, понеже ги бе купувала самата тя. Имаше няколко добри картини по стените, пиано и много хубав виенски мокет на пода, нежно портокалов на цвят, който отначало много ме дразнеше. И мокета бе купила жена ми, с валута при това, макар че бяхме вече разведени. Казваше, че отива много хубаво на цвета на стените, с тая типично женска логика, която ги задължава да си ушият син костюм, ако случайно имат синя чантичка. А според мен най-добре отиваше на черния, плътен цвят на пианото, много красиво и старо, което отлично се открояваше на нежния тон. Доротея отиде право при него, отвори капака и внимателно разгледа поизхабените жълтеникави клавиши.

— Това ли е вашето пиано? — попита тя. — Искам да кажа — на него ли работите?

— Да, на него…

— Не е ли много старо? — попита тя разочаровано.

— Нищо, върши ми работа.

Тя отново вдигна към мен прозрачните си очи. Първоначалното й стеснение беше съвсем изчезнало, сега се държеше така естествено, сякаш бе у дома си.

— Ще ми изсвирите ли нещичко? — помоли се тя. — Съвсем малко макар… Но да бъде ваше, естествено.

— И за какво ви е?

— Искам да усетя какъв човек сте… Макар да не разбирам много от музика.

Това ми се видя интересно. Малкият нощен хоботник, колкото и да бе симпатичен и странен, какво ли можеше да открие в един откъс? Но от жените, както се бях уверил през моя доста дълъг живот, всичко може да се очаква. Както от жена ми например. Тя си бе отишла от мен съвсем внезапно, без никакви особени причини. Или поне на мен така ми се струваше. Нямаше ни причини, ни основания, просто си отиде, дори без баналния скандал или сълзи, които се полагат в такива случаи. Няма жена на тоя свят, която поне веднъж през живота си да не направи нещо безумно и непоправимо. Просто се чудехме какво да измислим на бракоразводния процес. Може би вече съжаляваше, но не беше от хората, които се връщат назад по средата на пътя. Прежълтя като отровена на процеса, излезе навън и едва тогава заплака. Престорих се, че не съм забелязал — за мое удобство, разбира се. Не съжалявах особено, макар че я обичах. Беше много силна и властна натура, непрекъснато ми налагаше своя стил на живот. И аз едва съществувах в артистичния безпорядък, в който живеехме. След това останах сам, отначало бях много по-продуктивен, някои критици казваха, че се намирам в подем на таланта.