Така изминаха три дни или — по-точно — три странни дни. Колкото и да пъдех от спомените това лудо момиче, част от него като че ли бе останало трайно в мен. Все по-често се улавях, че върша разни дребни глупости. Няколко пъти съвсем погрешно включих автомобилните скорости. Появих се на един концерт като боянски шоп — без вратовръзка. А веднъж дори се намъкнах в кооперацията на бившата ми жена с мисълта, че се прибирам у дома си. Казват, че всички болести са заразителни, включително и ревматизмът. Може и тъй да е, главата ми очевидно не беше в ред.

В събота вечер отново отидох в нощния ресторант. Но тоя път не бях подгонен дотам от чувството за самота, просто ей тъй — отидох. Седнах на същата маса, на която бях седял и последния път. Но сега заведението беше доста пълно, до мен по-плътно достигаше досадното бръмчене на разговорите. Не исках да си давам сметка защо съм дошъл. И защо не взех поне някой приятел със себе си. Може би нямах приятели. Или пък някаква друга надежда е живяла в мен, избягвах да си дам сметка. Във всеки случай през ума ми мина мисълта: какво всъщност бих направил, ако тя се появи внезапно на стъклената врата, такава, каквато си е — боса, с омачкана рокличка. Навярно тайничко бих се измъкнал през задния вход. От скрупульозен човек като мен всичко може да се очаква.

Прибрах се у дома съвсем трезвен. Отново тихичко изсвирих „Кастилските нощи“. Така, както бях, без настроение — тоя път никак не ми хареса. Хубави, красиви фрази, но доста пусти. Навярно не съм бил много справедлив към себе си, истинската красота никога не може да бъде безсмислена.

В понеделник позвъних на доктор Юрукова в института. Не знаех нищо за нея освен името, дори не бях сигурен, че наистина съществува. Обади се плътен женски глас, толкова уравновесен и спокоен, че изведнъж се засрамих от себе си. Едва не затворих слушалката. Всяко обяснение, което можех да дам, сега ми се видя фалшиво и глупаво. Дано поне моето име я респектира.

— Да, знам за вас — отвърна тя съвсем свободно. — Доротея ми разказа нещичко… Разбира се, че можете да дойдете. И без това искам да ви помоля нещо.

Навярно мнозина от вас са виждали това старо, печално здание със зарешетени прозорци. Все още си спомнях хубавите дървета, меките сенки по алеите, болните, които се разминаваха по тях, студени и далечни като галактики. Бяха истински луди, целите изпълнени с достойнството на своя въображаем свят, но добродушни като деца. Направиха ми толкова силно впечатление, че не стъпих втори път в клиниката, макар че ми бяха предписали някакви противоалергични процедури. И сега, докато пътувах с колата си, се чувствувах малко неспокоен и респектиран.

Но като спрях там, озадачен се огледах. Бях попаднал на някакъв претъпкан паркинг, където коли непрекъснато пристигаха и заминаваха, сякаш градът изведнъж се бе препълнил с невротици и ненормални. Слава богу, нямаше никакъв портиер на пропуска. Но затова пък новата постройка ми се стори шеметно непривлекателна и грозна като всички ония модерни сгради, които остаряват още преди да са ги построили. Оказа се, че никой не знае къде е кабинетът на доктор Юрукова. Докато се мотаех притеснен по етажите, пред очите ми като в карусел се въртеше човешката тълпа, делнична и забързана. Особено впечатление ми направиха болните с техните памучни райета и делови физиономии, сякаш не бяха хора, а овци, дошли тук, колкото да им острижат вълната и да си вървят след това отново по своите работи. Лекари с писалки сновяха загрижено между тях, никой никого не поглеждаше и не поздравяваше.

Аз ли бях станал прекалено чувствителен? Или светът някак неизмеримо се бе променил, докато аз лекомислено си подрънквах на пианото? Най-сетне някаква трътлеста санитарка ми показа една най-обикновена врата без никакъв номер или надпис. Почуках и влязох. Всъщност едва ли имаше къде да се влезе. Малката като килерче стаичка бе изпълнена от край до край от тясна болнична кушетка, два стола и някакво изтумбено недоразумение, което трябваше да представлява бюро. На всичко отгоре бе покрито с изтънял пласт бяла блажна боя, която оставяше впечатление за кухненска похабеност и занемареност.

Край бюрото седеше немлада жена в бяла болнична манта. Зад гърба й като ръждив страж бе изправен грамаден цилиндър със сгъстен кислород. От смущение и досада в първия момент дори не успях да видя как изглежда. Само си казах името, тя кимна и ме покани. Принудих се да седна на болничната кушетка, тъй като поради теснотията и двата стола бяха обърнати към вратата. Едва сега успях да я разгледам малко по-добре. Навярно беше към петдесетгодишна, лицето й имаше цвят на пчелен восък без какви да е остатъци от някогашен мед. Но не се забелязваха никакви бръчки по него, никакви други белези и цветове, сякаш беше лице на недоработена фигура от паноптикум. Това впечатление се усилваше още повече от нейния високо вдигнат девичи бюст, прав, идеално закръглен, но също така безжизнен, сътворен сякаш от стеаринови смеси.

Но това бяха впечатления, изградени само за секунди. Тя се облегна на стола си и неочаквано се засмя. Кой знае защо, тоя смях ми се стори кух и зловещ, макар че сега разбирам колко е бил шеговит и добронамерен. Но с моите възбудени нерви изведнъж си помислих, че съм попаднал в някакъв хитър капан, който те двете с Доротея ми бяха заложили.

— Успокойте се, другарю Манев — обади се тя. — Няма да чуете нищо страшно…

— Защо смятате, че не съм спокоен? — попитах сдържано аз.

— Защото така изглеждате. Тъй, както си седя на стола, виждам у вас сериозни белези на невроза.