— „Лайтнинг“ направи широк завой за насочване към пистата. Височина шестстотин метра. — Писта 23 в базата „Едуардс“ ги очакваше.

— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Превключете елероните на ръчно.

— Разбрано. Елерони на ръчно. Височина 540 метра при скорост четири-осем-нула възела.

— „Лайтнинг“, паднали сте малко ниско. Вдигнете носа с един-два градуса.

— Разбрано.

— Добре, сега задействувайте спирачките.

— Разбрано, Хюстън. — Кеслър включи спирачния механизъм.

— „Лайтнинг“, все още сте малко ниско, но мисля, че е добре. Имате разрешение за кацане на автопилот.

Кеслър превключи на автопилот, автоматична система за насочване при кацане, която щеше да действува до височина 60 метра, после Кеслър поемаше управлението.

— Разбрано, Хюстън. Елерони на авто, всичко на авто, благодаря ви!

— Минута до приземяване, „Лайтнинг“.

— Прието, Хюстън. Всички системи нормални.

Кеслър видя, че придружаващите самолети наближиха. Те щяха да броят по радиото последните няколко метра до приземяването и да потвърдят на Хънтър скоростта на „Лайтнинг“

— „Лайтнинг“, имате разрешение за кацане на писта двайсет-три, щом сте готови.

Кеслър изключи автопилота и пое щурвала. Повдигна малко носа на совалката. Шасито се спусна.

— Прието — потвърди Кеслър.

— Добре, „Лайтнинг“, дръжте така.

— Шест метра… пет метра — започна да брои пилотът на един от самолетите.

Кеслър държеше здраво щурвала. Автоматичната система за кацане беше планирала подробно приближаването и правеше ненужни корекциите в последния момент.

— Три метра… метър и половина… метър… приземяване!

Кеслър усети лека вибрация, когато задните колела на „Лайтнинг“ докоснаха гладката повърхност на пистата.

— Предно шаси на четири… три… два… един метър… приземяване! Добре дошли, „Лайтнинг“!

Утринното калифорнийско слънце се мъчеше да проникне през защитния слой по стъклата на „Лайтнинг“, докато двата придружаващи самолета „Т-38“ профучаха покрай рулиращата совалка и разклатиха победоносно крила. Майкъл Кеслър се усмихна широко под кислородната маска. Беше у дома. Невредим.

21.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Врагът бавно приближаваше предната отбранителна позиция на „Мамбо“ — точно според очакванията на Кемрън — откъм голямото сечище. Кемрън и Ортис бяха разгънали ефикасно хората си. Още веднъж „Мамбо“ беше разделен на три отряда. „Мамбо-1“ включваше Ортис, Зимър и Кемрън. Тримата войници в „Мамбо-2“ бяха на шест метра вдясно от тях, а „Мамбо-3“ се състоеше от последните двама, които бяха горе в дърветата, на петнайсет метра от минните сюрпризи.

Кемрън погледна часовника си. Според последната му радиовръзка със спасителния хеликоптер разполагаха с още петнайсет минути. Той взе решение и тръгна напред.

— Къде отиваш, amigo?

— Отпред. Искам да разбера колко близо са тези момчета. Хеликоптерът ще пристигне всеки момент. Ако те са все още твърде далеч, ще върна „Мамбо-3“ тук. Няма смисъл да ги излагаме на ненужен риск.

Ортис кимна.

Кемрън се сниши и пое напред тихо, предпазливо. Макар че районът се смяташе за подсигурен със сюрпризите, винаги беше възможно врагът да се промъкне незабелязано. Опря гръб в едно дърво и погледна вляво и вдясно. Нищо. Избра си друго на няколко крачки пред себе си и хукна към него. Отново се облегна на ствола му и огледа земята. Доволен, той продължи напред, като подбираше преходите така, че хем да сведе до минимум възможността да бъде забелязан, хем да напредва максимално бързо.

Довърши поредната прибежка секунда-две, преди да реагира на появилите се в полезрението му няколко души, които идваха към него. Хвърли се на земята и се затъркаля обратно към дървото. Всичко стана много бързо. Секунда по-късно той се повдигна, скри се зад дебелия дънер и…

След силната експлозия се разнесоха високи стенания. Някой се беше натъкнал на една от мините на Зимър. Кемрън се канеше да погледне натам, когато от няколко места наведнъж заехтя стрелба. Огънчетата от дулата се виждаха ясно в горския мрак. Стрелбата се смесваше с ужасните викове на ранените и бесните крясъци на други.

Кемрън пак се хвърли на земята и се затъркаля далеч от дървото. Вдигна глава нагоре към двамата войници от „Мамбо-3“, приковани зад дебелите клони, докато градушката от куршуми обхвана целия район.

— Изтеглете се! Изтеглете се! — закрещя той, колкото му глас държи, но те не можеха да го чуят. Кемрън бързо загърми тяло, мъчейки се да се зарови в дебелия една педя пласт листа. Задоволил се с оскъдното прикритие, той нагласи лостчето на „МР5“ на автоматична стрелба и се прицели към първата група огънчета от дула на повече от трийсет метра пред него — те, изглежда, стреляха по „Мамбо-3“ Притисна към рамото си сгъваемия приклад, прикрепяйки дулото с лявата си ръка, а показалеца на другата сложи върху спусъка.