Мартин съзнаваше много добре, че проблем представляваше собственият му ръст. Беше почти метър и осемдесет, а повечето бедуини са далеч по-ниски. Векове болести и недохранване ги бяха превърнали в болнави джуджета. Водата в пустинята е само за пиене — от хора, кози или камили; затова Мартин не се къпеше. Обаянието на живота в пустинята, както много добре знаеше, важи единствено за западняците.

Не разполагаше с документи за самоличност, но това не беше проблем. Няколко правителства се бяха опитали да издадат такива документи на бедуините. Всъщност чергарите ги бяха харесали, защото вършат чудесна работа като тоалетна хартия; по-добра от шепа прах. Всеки полицай или войник, който настоява да види документите за самоличност на един бедуин, само си губи времето — и двете страни прекрасно го разбират. От гледна точка на властите важното е, че бедуините не им създават неприятности. На тях просто не би им хрумнало да участват в някакво кувейтско съпротивително движение. Мартин го знаеше и се надяваше, че и иракчаните го знаят.

Поспа до залез-слънце, сетне се качи на седлото. Като чу неговото „хът, хът, хът“, камилата се изправи на крака, бебето й посука малко, вързано с въже зад нея, после потеглиха с онова равно, полюляващо се темпо, което изглежда страшно бавно, но с което се извървява дълъг път. Камилата беше добре гледано животно и още дни напред нямаше да се умори.

Когато, малко преди осем, пресече границата, той се намираше на значително разстояние северозападно от полицейския участък Рукайфа, където един черен път минава от Кувейт в Саудитска Арабия. Нощта беше тъмна и звездна. Сиянието на кувейтското петролно поле Манагиш оставаше от дясната му страна и там вероятно имаше иракски гарнизон, но пустинята пред него изглеждаше пуста.

На картата имаше 50 километра, или 35 мили до развъдниците на камили южно от Сулабия, краен квартал на Кувейт Сити, където възнамеряваше да остави животните, докато отново му потрябват. Но преди това щеше да зарови „нещата“ си в пустинята и да отбележи мястото.

Ако нещо непредвидено не го забавеше, щеше да зарови товара си по мрак, преди изгрева, който щеше да настъпи след девет часа. Десетият час щеше да го завари край камилските развъдници.

Когато петролните полета Манагиш останаха зад него, той се отправи по компаса право към целта. Иракчаните, предполагаше той, можеха да патрулират по шосетата, дори по черните пътища, но не и по пустинята. Никой не би се опитал да избяга през нея.

Знаеше, че от камилските развъдници ще може да се метне на някой камион към града, който се намираше на разстояние 30 километра.

Далеч над него сателитът КХ-11 на Националната разузнавателна служба се плъзна безмълвно по небето. Преди години предишното поколение американски шпионски спътници трябваше да правят снимките си и да изплюват капсулите на интервали за повторно влизане в атмосферата, които след това с голям труд се издирваха, а намерените филми се обработваха.

Спътниците КХ-11, дълги 19 метра и тежащи 13 тона и половина, са по-хитри. Докато правят снимките на земята под себе си, те автоматично ги кодират в поредица от електронни импулси, които се предават _нагоре_ към друг спътник, над тях.

Спътникът, който ги получава, е част от мрежа от подобни спътници, изведени в геостационарна орбита, което означава, че се носят в пространството със скорост и по път, който ги държи винаги в същата точка над земята. На практика те висят там.

Приел образите от КХ-11, геостационарният спътник може да ги предаде направо в Америка, или, ако извивката на земята му пречи да го направи, ги препредава в пространството на друга рееща се „птичка“, която изпраща снимките долу на своите американски господари. По този начин Националната разузнавателна служба може да събира фотоинформация в „реално време“, само секунди след като снимките са направени.

Ползата при война е огромна. Това означава, че КХ-11 може да забележи придвижване на вражески конвой достатъчно навреме, за да предизвика въздушен удар срещу него. Злощастните войници в конвоя от камиони така и няма да разберат как са ги открили изтребителите. Защото КХ-11 може да работи нощем и денем, в облачно или мъгливо време.

За тях с пълна сила важи определението „всевиждащи“. Уви, това не е съвсем вярно. Тази нощ КХ-11 премина над Саудитска Арабия и над Кувейт, но не видя самотния бедуин, навлязъл в забранена територия, а и да го бе видял, не би се заинтересувал от него. Той мина над Кувейт, после над Ирак. Видя много сгради, застроените на големи пространства промишлени миниградове около Ал-Хила и Тармия, Ал-Атир и Туайта, но не видя какво има в тези сгради. Не видя контейнерите с отровен газ, който се произвеждаше там, нито ураниевия хексафлуорид, предназначен за газоводифузионните центрофуги в инсталацията за отделяне на изотопа.

Мина на север, откри летищата, шосетата и мостовете. Дори видя гаража на пътна помощ в Ал-Кубай, но не му обърна внимание. Видя индустриалните центрове Ал-Куаим, Джазира и Ал-Ширкат на запад и на север от Багдад, но не и средствата за масово унищожение, които се произвеждаха в тях. Мина над Джебел Ал Хамрин, но не видя Крепостта, построена от инженера Осман Бадри. Видя само планини и планински села. Сетне мина над Кюрдистан и Турция.

През нощта Майк Мартин напредваше към Кувейт Сити — невидим, в дрехи, каквито не бе носил почти две седмици. Усмихна се, като си спомни как след излета в пустинята, докато се връщаше при своя ландроувър в покрайнините на Абу Даби, една пълна американка го изненада, насочи фотоапарата си към него и му викна: „Щрак, щрак.“

Постигнато бе съгласие комитетът „Медуза“ да проведе предварителното си заседание в едно помещение под сградата на кабинета в Уайтхол. Основното съображение беше, че сградата е сигурна, тъй като системно се проверяваше за прослушвателни средства, макар и да изглеждаше, че след като руснаците са станали така _мили_ напоследък, те може би се бяха отказали от тези досадни неща.

Залата, в която бяха въведени гостите — осем на брой, — се намираше на два етажа под нивото на земята — Тери Мартин беше чувал за лабиринта от осигурени срещу сътресения и прослушвателни уредби помещения под безобидната на вид сграда срещу Кенотафа*, където можеха при пълна дискретност да се обсъждат и най-деликатните държавни въпроси.