Край страничната писта за рулиране до мястото за излитане бяха разположени групи от въоръжената охрана и полицията на военновъздушните сили. Точно пред пистата за излитане машините спряха отново; оръжейниците и наземният персонал ги прегледаха за последен път. Подпряха колелата с клинове, огледаха реактивните самолети един по един, проверявайки дали нещо не тече, дали нещо не се е развинтило — въобще всичко, което би могло да пострада по време на рулирането. Най-сетне бяха изтеглени шплентовете на ракетите.

Машините чакаха търпеливо — дълги деветнайсет, високи пет и половина и широки дванайсет метра от върха на едното крило до върха на другото, с 18 тона собствено тегло и максимално тегло при излитане от 36.5 тона — почти с толкова бяха натоварени в момента. Преди да се откъснат от земята, трябваше да направят много дълъг пробег.

Накрая машините излязоха на пистата за излитане, обърнаха се срещу лекия ветрец и набраха скорост по асфалта. Пилотите натиснаха рязко газта докрай, през дюзите непосредствено преди соплата започна да се впръсква гориво и от тях изхвърчаха пламъци по девет метра. Край пистата командирите на наземните екипажи на самолетите, с шлемофони на главата, отдадоха чест, изпращайки своите питомци на бойна мисия в Саудитска Арабия. Повече нямаше да ги видят до завръщането им.

Километър и половина надолу по пистата, при скорост 350 километра в час, колелата се отлепиха от асфалта и изтребителите се понесоха във въздуха. Колесникът прибран, елероните вдигнати, ръчката за газта върната на бойно ниво, с изключени ускорители. Двайсет и четири самолета Игъл обърнаха носовете си към небето, установиха скорост на изкачването от 1500 метра в минута и изчезнаха в здрача.

На височина 7500 метра те заеха хоризонтално положение и един час по-късно видяха позиционните светлини и навигационния стробоскоп на първия танкер. Време да се долее гориво. Двата двигателя на Ф-100 гълтат страшно много гориво. Когато са включени ускорителите, всеки един от тях изгаря по осемнайсет тона гориво на час, затова задните горелки или „дозагряването“ се използва само при излитане, в бой или при кризисни маневри от рода „я да се махаме оттук“. Дори при нормално равнище двигателите имат нужда да дозареждат на всеки час и половина. Не можеха да стигнат до Саудитска Арабия без своите „бензиностанции“ във въздуха.

Ескадрилата бе приела широк строй, всеки застанал до своя непосредствен водач в линия на около километър и половина от върха на едното до върха на другото крило. Дон Уокър, седнал пред своя „влъхва“ Тим погледна съседа си и видя, че е застанал точно в положението, което трябваше да заеме. Отправили се на изток, сега те летяха в тъмнината над Атлантическия океан, но радарът показваше положението на всеки самолет, а сигналните светлини ги открояваха.

В опашката на танкера операторът на шланга отмести панела, който прикриваше люка му отвън, и се загледа към морето от светлини зад себе си. Шлангът за горивото се протегна в очакване на първия клиент.

Всяка група от шест изтребителя беше разпознала определения й танкер и Уокър се приближи, когато му дойде редът. Едно докосване до газта, и машината изплава под танкера, в обхвата на шланга. От танкера операторът „метна“ шланга си на щуцера, който се подаваше от предния ръб на лявото крило на изтребителя. Когато го „засмука“, горивото потече — по деветстотин литра на минута. Изтребителят гълташе жадно.

Когато напълни резервоара си, Уокър се отдръпна и неговият партньор от двойката зае мястото му. По небето три други танкера правеха същото за всеки от поверените им самолети.

Летяха в нощта, която беше кратка, защото се движеха на изток със скорост 350 възела, около 800 километра в час. След шест часа слънцето отново изгря и те прелетяха над брега на Испания и продължиха упътени на север покрай африканския бряг, за да избегнат Либия. Когато се приближиха до Египет, една от страните в коалицията, 336-и зави на югоизток, понесе се над Червено море и зърна за първи път онзи огромен охренокафяв резен от пясък и ситен камък, който се нарича Арабска пустиня.

След петнайсет часа във въздуха, уморени и схванати, четирийсет и осемте млади американци кацнаха в Дахран, Саудитска Арабия. След няколко часа ги пренасочиха към крайната цел — военновъздушната база Тумраит в султаната Оман.

Тук, в продължение на четири месеца те щяха да живеят в условия, за които след това щяха да си спомнят с тъга — на повече от 1100 километра от границата на Ирак и опасната зона. Щяха да правят тренировъчни полети над вътрешността на Оман, след като пристигнеше оборудването им, щяха да плуват в сините води на Индийския океан и да очакват онова, което им готвеха добрият Господ и Норман Шварцкопф.

През декември щяха да се прехвърлят отново в Саудитска Арабия, а един от тях съвсем неволно щеше да промени хода на войната.

Глава 5

Аерогара Дахран беше задръстена. Пристигайки от Рияд, Майк Мартин имаше чувството, че всички от тази най-източна част от крайбрежието бяха тръгнали да пътуват. Разположен в сърцето на веригата от петролни полета, донесли на Саудитска Арабия приказното й богатство, Дахран, за разлика от Таиф, Рияд, Йенбо и другите градове от кралството, отдавна бе свикнал на американци и европейци.

Дори оживеното пристанище Джеда не бе виждало по улиците толкова много англосаксонски лица, но към втората седмица на август Дахран направо се слиса от прилива на чужденци.