Беше видял Мей Шин в съда с нейния ушит по поръчка костюм. Нямаше нужда да се изсилваш кой знае колко, за да си помислиш, че сама бе дала гаранции за собствената си гаранция — в края на краищата, разполагала бе с пари за таксата на Мори. Защо да не можеше да плати и цялата сума?

Ами ако не можеше?

И както винаги, именно тази вероятност го накара да продължи. Възможността, че под явното и правдоподобното може да се спотайва тайното, скритото, опасното — сензацията.

Чиновниците от нотариата можеха да бъдат малко по-отзивчиви. Но те бяха заети със собствената си работа, с посредниците при продажба на недвижими имоти, които виждаха по-често. Той беше един любопитен сакатляк, който дори не знаеше какво търси. Така че, подобно на добрите бюрократи навсякъде, чиновниците не проявяваха сами инициатива за нищо.

Но кривата на познанието даваше своите плодове. Дори и да познаваш добре града, Джеф още имаше какво да наваксва в това отношение — трябваше да свикнеш с методиката на самото търсене. Имаше огромни регистри с чертежи, които разделяха земята на участъци, които от своя страна като че ли нямаха много общо със сегашното състояние на района. На пръв поглед имената на улиците бяха безполезни за определянето в кой регистър — от повече от стотината — се съдържа твоята собственост. Но той усещаше, че кръгът се стеснява.

Гаранцията по кредита беше шестетажна жилищна сграда на три пресечки от „Уошингтън скуеър“, нагоре по „Пауъл“. След безрезултатното търсене из регистрите предишния ден, на Джеф му бе хрумнало, че може просто да се отбие дотам и да попита някой от наемателите кой е собственикът на сградата — двамата с Дороти опитаха.

Единственият наемател, който завариха у дома — мим, готов да излезе навън и да работи по улиците с боядисано в бяло лице и т.н. — им каза, че просто изпращал чековете си с наема на една управителна компания.

Джеф реши, че е твърде малко вероятно да се сприятели с още една секретарка, която да му изнесе секретната информация и реши, че ако иска историята, както обикновено, ще трябва да се потруди.

Прецени, че регистрите тежаха по пет кила единия. Когато ги вдигнеше, миришеха на мокри вестници. Трябваше да се реди на опашка, да връща предишната си поръчка, като използва само едната си патерица, а с другата да държи регистъра. Досега бе преровил двайсет и шест регистъра, но най-близката скица в последния свършваше на няколко пресечки северно от мястото, което търсеше.

Защо не можеше просто да вкараш адреса в компютъра и да натиснеш копчето? Главата му никога нямаше да го побере.

Джейн беше бясна.

— Не е трябвало да казваш на никого! Съдийството е всичко за татко. Как можа да му причиниш такова нещо?

Наближаваше един. Джейн била обядвала с баща си и той й бил разказал всичко. Харди не беше прекалено възторжен да научи, че съдията е казал на дъщеря си, след като той самият бе решил да засяга целия този деликатен проблем, само ако се наложеше, като се надяваше никой да не разбере.

И на Франи никак не й хареса.

— Не можеш да ми кажеш? Какво значи това, че не можеш да ми кажеш? Аз съм ти съпруга. Ние си споделяме всичко, забрави ли?

— Мога да ти кажа, че няма нищо общо с нас.

— Излизаш посред нощ и се прибираш в Бог знае колко часа, без да ми дадеш най-малкото обяснение?

— Франи, недей. Това няма нищо общо с нас. Поверително е, между адвокат и клиент…

— Да бе, дрън-дрън. И чий адвокат си ти? Мислех, че работиш в прокуратурата — хвана го натясно, но той бе решил. Беше изправен пред две несъвместими прояви на лоялност. — Тази работа те променя — добави тя.

Може би. Животът променяше хората, голяма работа, ще го преживееш. Но не беше толкова глупав, за да го каже. Вместо това отиде на работа с болки в стомаха, свиваше го всеки път, когато се караха.

А сега Анди Фаулър бе казал на дъщеря си или тя го беше изкопчила от него. Но и при двата случая имаше още един човек — и то не самата дискретност — който знаеше.

— Нищо не съм му направил, Джейн. Ако не друго, той сам си е виновен.

— Не е трябвало да казваш на никого!

— На никого не съм казвал. Няма и да кажа, поне не още. Надяваме се, да не се наложи.

— Да не се наложи ли? Господи, не се ли престараваме малко?!

Вратата на Харди се отвори. Каза на Джейн да изчака и стана да и затвори. Пулиъс се задаваше по коридора, потънала в задълбочен разговор с Крис Лок. Стомахът му още повече се сви и той затвори вратата, преди да са го видели.

Когато се върна отново на телефона, попита Джейн дали Големия Чък — бе започнал да мисли за новия й приятел като за Големия Чък — дали Големия Чък също е присъствал, когато Анди й е казал.