Алекс отговори бързо, прекалено бързо.

— Никога.

— Ами ти, Ник?

Ник се скри още повече зад халата на баща си. Големият Ник се намеси:

— Какво целите да докажете?

— Погледнете.

Фримън се отдръпна и Големият Ник се приближи и наведе око към окуляра. Постоя така в продължение на минута.

— Това е тя — обясни Фримън, — клиентката ми.

Големият Ник беше ядосан, обърна се към синовете си.

— Вие, деца, трябва да бъдете…

— Г-н Строс, моля ви. Минутка само — гръмовитият глас сепна всички. Момчетата стояха като заковани, Фримън го сниши, седна на леглото и им пусна „Внимателно“ и „Спокойно“. — Момчета, няма от какво да се страхувате. Гарантирам ви.

После обясни каква е ситуацията, бавно, спокойно, без излишни коментари. Предаде им какво му бе казал баща им за съботата, когато за пръв път дошли тук, че само се били преоблекли и хапнали, а после ги нямало цял ден. Просто искал да разбере, това ли било всичко, което са правили и дали били напълно уверени? Не искал да ги подвежда.

Двете момчета се спогледаха.

— Мисля, че да — отвърна Ник.

— Алекс?

Очите му се върнаха към брат му, към баща му.

— Няма страшно, Алекс, просто кажи истината.

— Ами, нали разбирате, телескопът беше сложен, така че аз започнах да оглеждам малко наоколо, просто разглеждах нещата.

— И видя ли нещо? Нещо интересно или необичайно, може би там, отсреща?

Алекс погледна към Ник, повдигна рамене и изплю камъчето.

— Беше чисто гола. Разхождаше се чисто гола.

— Кога беше това, Алекс?

— Точно преди да излезем, когато татко ни извика, точно преди обяд.

— И си сигурен, че е било денят, първият ден, когато сте пристигнали тук, в събота?

Момчетата още веднъж се спогледаха. И двете кимнаха и казаха да, точно така.

33

Харди се добра до телефона на стената в кухнята на третото позвъняване. Бяха го вдигнали от сън, от топлото легло.

— Дизмъс, обажда се Анди Фаулър. Събудих ли те?

Часовникът в кухнята показваше 10:45.

— Няма нищо, Анди.

— Току-що получих съобщението ти. Какво е толкова спешно?

Харди започваше да се разсънва, но не се бе събудил достатъчно, за да увърта.

— Мей Шин.

Пауза.

— Тъй като си натоварен с делото, Диз, не смятам, че трябва да го обсъждаме.

Ставаше, помисли си Харди, само дето паузата беше прекалено дълга.

— Аз пък смятам, че трябва, Анди. И мисля, че знаеш какво имам предвид.

В последвалото мълчание, Харди чу как Фаулър въздиша. После каза:

— Къде можем да се срещнем?

Срещнаха се в един покрит с папрати бар на „Филмор“, на осемстотин метра от дома на Анди Фаулър, който живееше на „Клей“, близо до „Ембаси Роу“. Извън вечерните часове, това беше местното сборище на докторите и сестрите от кварталния медицински център. Не беше от типа барове, по които си падаше Харди, ни той не бе тук заради атмосферата.

Беше облечен с дрехи от времето преди прокуратурата — старо рипсено спортно яке върху безформен бял рибарски пуловер, джинси, туристически обувки — и се чувстваше по-удобно в тях. На място като това, по това време на вечерта, тези дрехи изпращаха съобщението, че не е някое юпи, което търси да забие бройка със съответния реквизит от елегантни одежди и маниери, които вървяха към него.

Музиката беше някакъв ню ейдж, който трябваше да те накара да повярваш, че е изпълняван от живи хора — всичко се свеждаше до басови удари, музика, която елиминираше усилието да се вслушваш в думите или да следиш мелодията. Просто присъстваше, като вездесъщия телевизор, който гърмеше в ъгъла, като „Нешънъл Инкуайърър“ на касите в супермаркетите, като „Макдоналдс“.

Изненадан, че съдията още не е дошъл, той дръпна едно високо столче в дъното на бара. Поръча си „Гинес“, но нямали наливна, така че се задоволи с „Енкър Портър“, чудесен резервен вариант.

Може би, защото го бяха събудили от сън, но си даваше сметка, че е в кисело настроение.

Появата на Анди Фаулър не му подейства ободрително. Съдията не се бе преоблякъл и беше с официалния си вечерен костюм. Стройното тяло, гъстата коса, откритата усмивка, толкова различна от киселата гримаса на Харди.

Тези добре изглеждащи мъже на преклонна възраст — кого се опитваха да заблудят? Изведнъж видя един друг човек, напълно различен от онзи Анди Фаулър, когото познаваше, по-суетен и по-повърхностен, внушителното присъствие и въздействие не бяха толкова отражение на достоен за възхищение с увереността си характер, колкото костюм, който скриваше несигурния човек отвътре.

Докато минаваше покрай бара, съдията се огледа в огледалото. Мъж, който си проверяваше прическата в горяща сграда, явно изобщо не си даваше сметка за сериозността на положението.