— Момчета, искате ли да ми покажете стаята си, ако баща ви не възразява?

По-голямото момче, Алекс, каза „разбира се“ и веднага скочи. Този беше авантюрист.

— Ами ти, Ник.

— Не. Ще почакам тук.

Фримън каза добре, но Алекс беше изключително добре разположен към него.

— Хайде, заек такъв, пилешко сърце, бебе такова.

— Алекс!

Но това свърши работа. Ник се изправи.

— Няма нищо, татко. Алек е такъв досадник — после към брат си: — Тъпанар! — Спомняйки си последния път, когато бяха видели китайката през телескопа…

На Ник Строс му харесваше в апартамента на баща му, на ъгъла на „Хайд“ и „Юниън“, особено след едномесечната екскурзия с майка му и Алекс, и онези малки задушни стаички в Европа. Първо на първо, апартаментът на баща му беше като за хора, два пъти по-голям от този на майка му във Ван Найс, с изронената хоросанова мазилка и белеща се боя, и коли, паркирани навсякъде, където би трябвало да има трева. Освен това, при баща им, отгоре не живееше никой — никаква г-жа Кътлър с двамата й сина и басът и барабаните не дънеха през тавана по цял ден и цяла нощ. Никакви свързани хотелски стаи, в които непрекъснато отсядаха всевъзможни хора.

Плюс електричката, беше страхотно да се качваш и да слизаш, без да плащаш. И всичките тези възвишения за скейтборд, за каквито не можеш и да мечтаеш дори, без нито едно проклето палмово дърво. Всъщност, без никакви дървета.

И най-накрая остъклената куличка в най-горния ъгъл, отпред към фасадата на сградата, която беше част от спалнята им, на тях двамата с Алекс, когато пристигнаха на гости в събота. И този път, след като бяха постоянно с майка си и постоянно на училище, после в Европа и всичко останало, щяха да останат тук цели три седмици.

Така че, след като лампите се загасяха, можеше да извадиш телескопа и да шпионираш всички наоколо, без никой да забележи нищо. Или през деня, просто дърпаш завесите, за да стане тъмно тук, вътре и оглеждаш, наблюдаваш всичко.

А откакто бяха дошли тук, все нея наблюдаваха.

Алекс пръв я беше видял — от отсрещната страна на улицата, на последния етаж точно като тях, вероятно си мислеше, че никой не може да я види. Наистина си струваха петдесетте цента, които Ник трябваше да плати за първото поглеждане — чудеше се какъв е този китайски обичай да се разхождаш из къщи чисто гола, но не се оплакваше. Освен мама (а тя не се броеше), никога не бе виждал гола жена. Дори и „Плейбой“ беше трудно да се намери, когато си на единайсет.

А той си мислеше, че тази жена изглеждаше толкова добре — поне колкото коя да е от „Плейбой“, с изключение на по-малките цици. И това, че беше китайка, първоначално бе малко необичайно. Някак си му се искаше да беше обикновена американка — чудеше се дали наистина се брои за виждане на гола жена, ако е китайка, но той попита Алекс и Алекс каза, че за него със сигурност се брояло, а той беше на тринайсет, така че трябваше да знае.

Нямаше я в продължение на два-три дена, последният път беше преди няколко вечери. Почти наближаваше единайсет. Не можеше да накара дребосъка си да спадне и не можеше да заспи. Също така не искаше да загуби нито миг, когато лампите й светнеха. Той залепи око за телескопа. Изглеждаше така, сякаш правеше някакво упражнение, сваляше от полиците, протягаше се, после се навеждаше. Извърна се към него, лицето й му се видя толкова наблизо, че за малко не отскочи назад. Изглежда плачеше и това го накара да се почувства виновен, затова че я шпионира и въобще.

— Виждаш ли нещо? — прошепна Алекс. Той бързо метна едно одеяло върху твърдото си малко пишле. Погледна за последно, като си мислеше как циците променят формата си, когато жените се движат, навеждат се, протягат се. Брат му все му се подиграваше, че си падал по цици. Е, предполагаше, че е така, щом като толкова го интересуваха и носеше това откритие като орден за специални заслуги. Мъж, а не момче.

Дръпна завесите пред телескопа. Щеше да запази сълзите в тайна между него и нея.

— Не — каза на Алекс, — мисля, че си е легнала.

Дейвид Фримън, Ник, Алекс и техният баща прекосяваха всекидневната, г-н Строс се извини за езика на синовете си, явно имаше предвид това, че Ник бе нарекъл Алекс тъпанар. Майка им не ги държала много изкъсо, а не било възможно езикът да се оправи за шест седмици, за колкото ги вземал всяка година. Трябвало да си избираш на какво да наблегнеш.

Фримън видя телескопа, още щом влезе в стаята и се приближи до него.

— Доста си го бива — каза той. — Прилича на истински телескоп.

— Това е истински телескоп — отвърна Алекс.

Фримън приближи око до окуляра.

— Какво може да се види през него?

Онова, което виждаше, онова, към което беше обърнат, бе еркера от другата страна на улицата, стаята отсреща. Видя Мей до кухненската й маса, пиеше нещо, беше толкова близо, че може и да види парата, която се издигаше от чашата й.

Знаеше как да придаде нотка на закачка в погледа си, да прозвучи съзаклятнически и приятелски.

— Шпионирате ли хората понякога?