— Тя ми казваше, че не го искала в къщата си. Мразела го. Не можех да го взема, не можех да взема пистолет, регистриран на чуждо име.

— Защото си бил съдия и не си искал да нарушаваш законите, а?

Фаулър опита да се усмихне.

— Преди малкия ми проблем с делото Шин, нещата стояха точно така, Диз.

Харди удари по масата между тях.

— По дяволите, Анди! Това не беше „малък проблем“. А основната причина да сме тук сега.

— Разбирам, Диз — беше казано тихо.

— Добре, тогава, как очакваш от мен да накарам съдебните заседатели да повярват, че си бил такъв образец на благопристойността, че не си могъл да вземеш пистолета на Мей в къщата си, докато шест месеца по-късно…? — той се овладя, да се крещи на клиент не беше от полза, нито за единия, нито за другия. Извърна се.

— Хубав въпрос, Дизмъс, но това е истината.

— Значи, може би, когато Мей е започнала да се вижда с Неш, той не е имал твоите скрупули и й е позволил да държи пистолета си на яхтата му? — Харди стоеше с гръб към прозореца. Анди Фаулър имаше отговор за всичко, добре, но беше по-лесно да го слуша, без да трябва да гледа какво става с лицето му.

За миг се почувства като герой от „Отнесени от вихъра“. Щеше да мисли за това утре. За днес, поне имаше обяснение за наскорошното си разкритие — утре щеше да реши дали може да му повярва или не.

Бяха преминали въпросите за теста веднъж, Фаулър посъветва Харди да се опита да накара Пулиъс да признае резултатите. Каза му, че ако преди и двамата да са разбрали какъв ще е изходът, Харди й предложи да използва резултатите, тя може и да се съгласи да бъдат представени като доказателство.

Разбира се, имаше вероятност и да не се съгласи. Предложението на Анди накара Харди да си помисли отново, че клиентът му може и да казваше истината, но Анди естествено знаеше това. Въртяха се в затворен кръг.

Във всеки случай, Харди не хранеше големи надежди, че Пулиъс ще се съгласи. От нейна гледна точка най-умното беше да се придържа към неприемливостта на полиграфа — щеше да реши, че няма нужда от подобно нещо, а и благоприятното протичане на теста можеше само да й навреди.

За разлика от адвокатите, които имаха задължения единствено към клиентите си, работата на прокурора включваше не само представянето на доказателствата, но и осигуряването на справедлив процес. Обвиняемият беше гражданин на щата, един от хората, които прокурорът себе заклел да брани.

Но Харди познаваше Пулиъс и тази подробност, доколкото му бе известно, й беше убегнала.

Което го доведе до неговата дръзка стратегия в разрез с общоприетото…

— Как се отнасят с теб в затвора?

Фаулър повдигна рамене.

— Като в хотел, само че долнопробен. Защо?

— Не искам да се отнасят лошо с теб. Тази ситуация с гаранцията е непоносима.

— Малко съм изненадан от Мериън.

Фаулър беше малко изненадан от Мериън! От съдия Мериън Браун. Харди не можеше да разбере явно вроденото хладнокръвие на Анди. Също като Мария Антоанета, която се извинила на палача си за това, че го настъпила по пръста, Фаулър беше неизменно любезен, изискан и дори малко прекалено скромен. Навън това изглеждаше добре, но тук, в затвора, в затворническите му дрехи, беше някак нелепо и жалко.

Щеше да бъде почти невъзможно да се подберат равни по достойнство съдебни заседатели.

— Е, остави я Мериън, съдия…

— По-добре се отучи от този навик, Диз. Не „съдия“, „г-н Фаулър“. Запомни, Мериън ти направи забележка.

Харди настоя.

— Остави я Мериън, Анди. Мисля, че ако можеш да потърпиш още малко, ще успеем да го използваме в наша полза.

Теорията на Харди беше свързана с погазването на много от дълго почитаните традиции на Върховния съд, но не смяташе, че той или Фаулър можеха да си създадат още нови врагове — всички свободни места вече бяха заети.

Основното в защитата му, разбира се, щеше да бъде, че прокуратурата не е успяла да докаже обвиненията си. Уликите не доказваха, че Анди Фаулър е убил Оуен Неш. Вероятно съществуваше мотив или предполагаем мотив, но мотивът сам по себе си не беше достатъчен за произнасянето на присъда. Така че имаше защита, пасивна защита. Не беше сигурен дали щеше да се окаже достатъчна обаче.

Пулиъс, убеден беше в това, щеше да използва всички веществени доказателства, с които разполагаше, но вероятно щеше да изгради обвинението си около теорията за „осъзнатата вина“, според която действия на обвиняемия, като бягство, съпротива при арестуване, лъжене пред следователите и т.н., можеха да послужат като доказателство, че подсъдимият „осъзнава вината си“ — дори и с наличието на малко други доказателства, подобни действия биха могли да се окажат достатъчни, от гледна точка на закона, за да се установи вина без всякакво съмнение.

Харди знаеше, че дори и да нямаше димящ пистолет, неетичното поведение на Фаулър на съдийската банка си пасваше, та чак дрънкаше с теорията за „осъзнатата вина“.

Затова имаше нужда от нещо друго, ако искаше да отърве Анди от затвора и съдът го бе тласнал в правилната посока. Като се започнеше с това, че Пулиъс беше процедирала отзад напред, от заподозрения към разследването, минеше се през решението на Мериън Браун за отказване на гаранция, това дело, можеше да се аргументира той, беше пълно с демонстративно проявено пристрастно отношение към Анди Фаулър. Харди, тъй като беше убеден, че справедливото протичане на процеса в Сан Франциско е малко вероятно, поради прокурорски и съдийски предубеждения, първоначално мислеше да опита да прехвърли делото в друг окръжен съд, но след това му хрумна нова стратегия.