Джейн застана до него.

— Чоморо — каза тя. — Не е ли това най-лошото?

Харди не беше говорил с бившата си жена, откакто откри, че беше спала — само една нощ — с Оуен Неш.

— Здравей, Джейн — той се изправи. Не виждаше причина да я товари със стратегията си относно враждебно настроения съдия. В тази светлина смяташе, че Чоморо бе един от най-подходящите съдии, които можеха да им се паднат.

— Ще му правим ли отвод?

Харди реши да се отдалеч и от Селин и Фарис. Видя Джеф Елиът да разменя няколко думи с Пулиъс отдясно. Имаха около петнайсет минути, преди Чоморо да открие заседанието.

— На Чоморо ли? Не.

— Шегуваш се.

Харди реши, че все пак може да се поупражни за пред пресата.

— Защо да му искам отвод, Джейн? Това е първото му дело за убийство. Баща ти не е отишъл при него, за да се откаже от делото Мей Шин, защото е смятал, че Чоморо няма да прояви дискретност. Не, двамата с баща ти сме го обсъдили. Чоморо е идеален, защото има толкова много да доказва — той ще направи всичко възможно, за да осигури справедлив процес на човек, който го е смятал за враг. Това е шанс за него да си създаде добра репутация — в този смисъл, вероятно той е най-подходящият съдия, на когото можехме да се паднем.

Като изключим последното изречение, Харди не вярваше нито на думичка от казаното, но беше доволен да види, че излиза гладко от устата му.

Бяха влезли в отдел 27, старата съдебна зала на Фаулър. Харди се извърна и огледа галерията — Джейн, Фарис, Джеф Елиът. Глицки изрично беше казал, че ще слезе. Харди се радваше да го види, бил проследил едно от обажданията на Мей Шин, но без резултат. Не трябваше да го притеснява, но засега беше единственият следовател, с когото Харди разполагаше и дори технически погледнато да работеше за обвинението, Харди се радваше, че начина, по който това дело бе стигнало до съда, не му даваше мира. Поне беше добре, че имаше отношение към случая. Приближи се до Селин. Не можа да определи точно какво видя в очите й, но за миг погледите им се срещнаха. Чудеше се какво щеше да й каже, когато неизбежно щеше да се наложи отново да си проговорят. Че съжалява? Че е бил съсипан и объркан и не е искал да я подведе, ако го е направил?

В изражението й не прочете нищо и в това нищо съзря гнева, предателството, отвращението. Той отклони поглед, когато приставът съобщи, че отдел 27 на Върховния съд на Сан Франциско започва заседанието си под председателството на съдия Лио Чоморо.

Чоморо изглеждаше млад, в чудесна форма и кипящ от енергия. Физиката му не беше като на стройните здрави мъже от рекламите. Създаваше повече впечатление за солидност — без тлъстини върху едър кокал, като едновремешен фул бек. Имаше смугло лице, тъмни очи и почти сключени вежди. Оформената с машинка коса беше къса, без следа от бял косъм.

Когато се настани зад банката, приставът в залата извиси глас:

— Призовава се дело номер 921072979, параграф 187, углавно убийство. Щатът Калифорния срещу Андрю Брайън Фаулър.

Заради пасаж от предложение 115, след юни 1991 г. в Калифорния вече нито обвинението, нито защитата имаха право да провеждат разпит на вероятните съдебни заседатели. Сега това се правеше от съдията. Което не означаваше, че прокурорите или адвокатите нямаха повече думата за това кой в крайна сметка попадаше в заседателството — те все още притежаваха правото на отвод, — но сега съдията ръководеше представлението. Той или тя задаваше въпросите и даваше указания на съответните заседатели и хора като Харди и Пулиъс трябваше да импровизират, разчитайки на някаква комбинация от информация, инстинкт и късмет.

Харди беше попитал Чоморо дали може поне да зададе няколко свързани с делото въпроса по време на процедурата, но съдията бе отхвърлил молбата му. Тогава Харди беше представил списък с въпроси, които се надяваше съдията да зададе, но не хранеше особено големи илюзии, че Чоморо ще го направи.

Подборът на съдебните заседатели можеше да стане за часове, а можеше да трае и седмици. При новите, подобрени правила вървеше по-бързо, отколкото в миналото — всъщност, в това се състоеше целта на предложение 115. Съдебните заседатели по делото „Анди Фаулър“ щяха да бъдат дванайсет и двама резервни и Чоморо беше уведомил и двамата с Пулиъс, че ще бъде много разочарован, ако не положели клетва до края на първия ден.

Както можеше да се очаква, в галерията беше стълпотворение. През изтеклите два месеца, освен че бе готвил защитата си, Харди беше дал не по-малко от дванайсет интервюта по делото — телевизия, вестници, списания. Сега, когато предстоящият процес излизаше на централно място, първите четири реда зад Пулиъс бяха пълни с представители на медиите. От другата страна вече бе видял Джейн. Знаеше, че и Селин ще дойде, вероятно и Фарис.

Тъй като не можеше да се каже колко дълго щеше да продължи подбора на съдебните заседатели, Пулиъс се бе погрижила няколко от нейните свидетели да й бъдат под ръка в случай, че нещата се развиеха бързо. Харди си помисли, че разпознава двамата пазачи от яхтклуба, седнали един до друг. Призоваването на Джон Страут от „Съдебна медицина“ беше въпрос на минути. Чакането вече беше към края си.

Фаулър, след като гаранцията от един милион долара най-накрая беше определена, се бе опитал да възобнови нещо наподобяващо нормален живот. Ходеше в кантората си всеки божи ден, вероятно обядваше с някой от по-старшите си партньори, може би дори играеше по малко голф или тенис. Харди се срещаше с него или в „Ембаркадеро сентър“ или в „Олимпик клъб“, за да обсъждат стратегията си, положителната защита, в която и двамата започваха до известна степен да вярват.

Не би трябвало, но някак си го изненада факта, че Фаулър се бе оказал наистина от голяма полза за собствената си защита. Все още наблюдаваше нещата отдалеч — сякаш касаеха изцяло някой друг, — но това беше в стила му и когато най-после излезе от затвора, на собствената си изискана територия, вече не бе толкова дразнещо. Анди притежаваше ксерокопие от цялата документация на Харди — свидетели, разпити, списъка с веществените доказателства, статии от вестници — и почти ежедневно си записваше различни идеи, които можеха или да отслабят обвинението, или да помогнат за разкриването на „Х“. Всъщност, настойчивостта му, че съществува някой „Х“, направи много за укрепването на увереността на Харди в невинността на Анди.