Анди Фаулър го бе наел по телефона на двайсети февруари. Търкъл имал други работи да довършва, но успял да прескочи до Сан Франциско следващата сряда, двайсети февруари и се срещнали със съдията в някаква „луксозна пицария — хей, какво й слагате вие тук на тая пица!“

Трябвали му само няколко дни, каза Търкъл, за да открие защо Мей Шин била прекратила професионалните си взаимоотношения с Анди Фаулър. Когато Пулиъс го попита защо го е направила, той й отговори, защото си била намерила ново захарно татенце.

Харди бе протестирал и протестът му беше приет, но вредата бе нанесена.

Нищо от показанията на Търкъл, свързани с отношенията на Фаулър с Мей, усилията му да прикрие действията си и характера му като цяло, не поставяха обвиняемия в положителна светлина.

Харди поне знаеше какво предстоеше. Нищо от казаното от Търкъл през първите два часа не се различаваше особено от напечатания разпит на Питър Струлър отпреди няколко месеца. Никакви изненади, но и никаква полза.

Пулиъс представи страницата от втори март от настолния бележник на Фаулър, с изписано отгоре името на Оуен Неш и я отбеляза като веществено доказателство номер седем. Търкъл каза, че това било денят, в който уведомил Фаулър за резултатите от разследването си. Пулиъс го попита дали г-н Фаулър бил дал на г-н Търкъл по някакъв начин да разбере какво смята да прави с информацията.

— Не, не тогава — отвърна Търкъл.

— А някога изобщо?

— Не, всъщност не, просто се шегуваше, нали разбирате.

— Не, не разбирам. Ще повторя въпроса си — г-н Фаулър казвал ли ви е нещо за г-н Неш, след като сте му съобщили, че той е настоящият… любовник на г-ца Шин?

— Ами, да, разговаряхме отново някъде към април-май — обадих му се, просто за да поддържам контакт, нали знаете, и го попитах дали онзи Неш все още му създава проблеми, дали не иска да дойда и да му видя сметката, вместо него?

— Да му видите сметката ли?

— Да, нали знаете.

— Попитали сте г-н Фаулър дали не иска да убиете г-н Неш?

— Е, може и така да го изтълкувате, но…

— Можете ли да ни кажете какво точно ви отговори г-н Фаулър?

— Но нали ви разправям, че се шегувахме. Знаете как хората непрекъснато говорят такива работи.

— Няма значение, г-н Търкъл, ако обичате, кажете на съдебните заседатели, какво точно сте говорили.

Търкъл погледна към Фаулър и театрално повдигна рамене. Чоморо удари с чукчето си и му каза да се въздържа от подобни жестове и да отговори на въпроса.

Търкъл въздъхна.

— Казах: „Хей, нямам никаква работа следващите няколко седмици, мога да си взема почивка, да дойда при теб и да оправя онзи тип“. Съдията ми отвърна: „Не, благодаря, ако искам да го премахна, мога и сам да го направя“.

— Това е достатъчно ясно — казваше Моузес Макгайър. — Нито един съдебен заседател няма да го вземе за чиста монета…

— Никога не знаеш какво ще си помислят съдебните заседатели — отвърна му Харди.

— Да, но Търкъл е бил прав. Хората непрекъснато си говорят така, това не означава нищо.

— Освен, когато наистина означава.

Беше сряда вечер. Не точно „тяхната вечер“, но Франи беше поканила брат си. Когато Харди се прибра у дома в седем и половина, тя му наля една бира, каза му, че специално тази вечер го освобождавала от обета му да се въздържа от алкохол през седмицата и го заведе до креслото му във всекидневната. Щял да бъде по-добър адвокат, ако можел да се презареди. Моузес щял да дойде всеки момент. Щели да си устроят романтична вечеря с агнешко бутче и той щял да седне и да се нахрани като хората.

Беше възнамерявал да продължи да чете и чете, и че те — стенограмите щяха да пристигнат по-късно тази вечер, вероятно и писмените показания на Мей. Искаше да прегледа отново всяка дума, казана от Търкъл — Чоморо бе обявил заседанието за закрито, след като Пулиъс беше свършила с частния детектив и Харди щеше да проведе кръстосания си разпит утре.

Изведнъж си даде сметка, че стига толкова. Франи беше права, прекалено бе скапан, за да мисли. Допи бирата си и запали камината, пусна светлинките на елхата и заслуша как Джон Фахи свири някакво коледно парче на китара.

Моузес вече беше дошъл, Франи си тананикаше и сновеше напред-назад между кухнята и трапезарията, докато подреждаше масата. Изпи още една бира. Чувството за клаустрофобия, което го бе обгърнало през последните два дни, започна да го напуска. Както и умората.

— Истинският проблем е — каза той — че Търкъл е бил замесен, точка. Не е толкова заради показанията му, въпреки че и те сами по себе си са достатъчно лоши, а заради факта, че Анди изобщо го е наел.

— Какво лошо има в това? Искал е да разбере какво се е случило, защо Мей го е зарязала.