Джеф Елиът не беше поместен на първа страница или някъде другаде. Ежедневната работа по процеса не беше мливо за мелницата на медиите. Той знаеше, че Джеф щеше да се появи, когато съдебните заседатели се оттеглеха да решат, може би щеше да остане за заключителните речи, но прозаичният свят на съдебната зала не можеше да се сравнява с подвизите на Арнолд Маусенегер. Журналистически приоритети. Мишките бяха по-важни от хората.

След закуска Харди се наведе да целуне жена си и бебето си. Беше с дънки и кубинки, стара гръцка моряшка шапка и дебел бял рибарски пуловер. Надяваше се, че днес, за разлика от всички останали дни, Хосе щеше да реши да дойде навреме на работа.

Все още продължаваше да вали и Харди влезе в паркинга пред яхтклуба в един ден, който вероятно много приличаше на онзи, в който Оуен Неш беше излязъл с яхтата си за последен път. На паркинга имаше само още две коли. Харди паркира на около петнайсетина метра от къщичката на пазача, отвори вратата на колата си, сграбчи по-малкото куфарче и спринтира.

Хосе, на бюрото зад плота, остави броя от „Спортс Илюстрейтид“ и се изправи. Веднага го позна.

— Предполагам, че вече малко ти е писнало от това, но имам няколко въпроса към теб — усмихна се Харди. Свали шапката си и я сложи върху плота до куфарчето си.

Хосе явно беше разбрано момче. Сутринта бе отвратителна, наоколо нямаше жива душа. Беше щастлив от прекъсването.

— Става въпрос за показанията ти вчера, Хосе — Харди отвори куфарчето си и извади някакви листове. — И има нещо, което не разбрах.

Хосе кимна, облегна се на плота и погледна към дебелата един пръст купчина машинописни страници. Той се ухили.

— Казал съм всичко това?

— Е, от интервюто ти със сержант Глицки до показанията ти в съда…

— Приятелката ми се оплаква, че съм прекалено мълчалив, че никога не съм говорел. Трябва да й покажа това.

— Мога да ти изкарам едно копие, ако искаш — отвърна Харди. — Междувременно, нека да те попитам, виж тук, когато за пръв път си говорил със сержант Глицки. — Харди отвори на страницата, която бе отбелязал и я обърна към Хосе, за да я види. — В края на разпита си казал, че си видял Мей Шин в яхтклуба в четвъртък сутринта.

Хосе се намръщи, докато гледаше листа.

— Si — каза той неуверено. — Двамата с Том говорихме за това, след като разбрахме, че се е самоубила.

— За какво си говорихте?

— Ами, знаете ли, след показанията в съда, си говорихме за онзи ден.

— Четвъртъка ли?

— Si. Само че аз я видях сутринта, нали разбирате?

— Знам, Хосе. Точно това не ми е ясно. — Той посочи към напечатаното на листа. — Виждаш ли тази част? Където казваш, че се е отдалечавала от теб?

— Да.

— Тогава как можеш да си сигурен, че е била Мей?

— Ами, виждал съм я често. С онова нещо, което носеше на главата си и палтото. Никой друг нямаше такова палто.

Харди се опита да запази гласа си спокоен.

— Какво е носела на главата си?

— Не знам как му викате. Като кожена шапка.

— А палтото?

— Ами, палтото беше като… — той търсеше подходящата дума — беше като картина. С много цветове.

— Добре, Хосе, нека да те попитам следното и имам на разположение цял ден, ако искаш да си помислиш — видя ли изобщо лицето на Мей?

— Не. Не трябва да мисля. Тя беше чак ей там — той махна към улицата. — Нямаше кола, мисля. Поне никога не съм я виждал да кара кола. Преди винаги идваше със сеньор Неш.

— Никога ли не е идвала тук сама, може би малко по-рано, за да го изчака, да се качи първа?

Той поклати глава.

— Не. Доколкото си спомням. Може Том да знае нещо.

— Може — Харди опитваше различни комбинации, трябваше да погледне отново въпросите, които си беше подготвил. Този път не искаше да пропусне нищо.

— Хосе, спомняш ли си по кое време дойде на работа онази сутрин, онзи четвъртък?

Хосе се изправи нервно.

— Смяната започва в шест и половина.

Харди го погледна съзаклятнически.

— Знам това, Хосе. Но аз говоря конкретно за този ден. Няма да кажа на никого, обещавам ти — надяваше се, че няма да се наложи да кара Хосе да го казва на всеослушание от свидетелското място, но не му го обещаваше.

Хосе повдигна рамене.

— Мисля, че малко по-късно. Том ми говори за това същия този ден, спомням си. Някой идвал предишния ден и питал. Така че след това спрях да закъснявам.

Харди му се усмихна.

— Няма за какво да се притесняваш — успокои го той, — аз бях този някой. Е?