Той седна, барабанеше с молива по бюрото си.

— Кой отговаря за графика този месец? Може да ни излезе късмета в друг отдел.

— Мисля, че Лио Чоморо пребивава за постоянно на поста.

— Нещастното копеле.

Арт повдигна рамене.

— Сам си го търсеше. Ако играе с нас, може да го освободим оттам. Сигурно вече е готов.

— Провери, ако обичаш. Провери дали е готов да играе по свирката ни и се пази Фаулър да не научи. Ригби газ ще пикае.

— Да, сър — отвърна Арт.

Лок си погледна часовника.

— Господи, как може да е станало вече обяд? Току-що дойдох. Имам среща след десет минути, Арт. Искаш ли ти да осведомиш Ригби? Не, аз ще го направя. Направо ще побеснее! Какво ще правим с Фаулър?

Драйсдейл повдигна рамене.

— Той е съдия, Крис. Вовеки веков, страхувам се.

Лок заобиколи бюрото, като оправяше вратовръзката си.

— Да ти кажа, много бих искал да го фрасна веднъж. Кучият му син може да съсипе кариерата ми.

Драйсдейл, който бе присъствал и беше свидетел на всичко, за малко щеше да каже на шефа си, че Анди Фаулър е свестен човек, добър по отношение на повечето останали дела. Това бе просто неговото тълкувание на закона, нищо лично. Но прехапа език — много добре знаеше.

Беше лично. Ако не бе започнало като такова, много бързо беше станало. За хората, които го практикуваха — дори и за един приходящ ветеран като Арт Драйсдейл — всичко свързано с правото беше лично. Бяха замесени его, кариери и лични съдби, увити около всяко „да“ и „не“, всеки приет или отхвърлен протест, всяка присъда, всяко анулиране. Ако не го приемаш лично, тогава мястото ти не е тук.

Анди Фаулър не просто тълкуваше закона. Той настъпваше по мазоли, по големи мазоли. Въпреки, че беше лоялен към Лок, Драйсдейл винаги се бе разбирал добре с Фаулър и силно се надяваше, че съдията знае какво прави. Ако се подхлъзнеше, щяха да го смажат.

16

— Много ти харесва, нали? — попита Франи.

Харди не бе престанал да се хили, откакто беше казал на ченгетата в асансьора да опандизят отново Рен Браун. Току-що разказа и на жена си за случилото се.

— Абе, трябва да призная, че работата ми си има и хубавите страни.

— Е, и кого ще разобличиш днес следобед?

Харди погледна към папките върху бюрото си, все още забележителна камара.

— Следобедът приема застрашителни размери пред мен — отвърна той. Забеляза нефритеното преспапие на Анди Фаулър и го взе, хладно и тежко. — Може би ще похвърлям малко стрелички, ще обядвам… — Краката му бяха върху бюрото, вратовръзката му — охлабена. Ейб Глицки се появи на прага, почука веднъж и седна на отсрещното бюро. — От друга страна, сигурен съм, че Ейб ти праща много поздрави. Той току-що влезе.

— Да те оставям тогава.

— Добре, но познай какво?

— Знам. Аз също.

— Добре. — Казваха си, че се обичат по собствен, закодиран начин.

Глицки бе дошъл направо в кантората на Харди от помещението, в което се съхраняваха доказателствата. Харди още не бе затворил телефона, когато Глицки каза:

— Както проницателно предсказа, Диз, „Елоиз“ беше чиста.

Харди си подхвърляше нефрита от ръка на ръка.

— Е, не мисля…

— Ако изключим един пистолет, една гилза, цяла кофа с кръв и разни други дреболии.

Харди остави нефрита и пусна крака на пода.

— Слушам те внимателно.

Глицки го осведоми подробно. Беше взел беретата като веществено доказателство. Все още се усещал мириса на барут. Можел да се обзаложи, че това било оръжието, с което е извършено убийството, въпреки че от „Балистиката“ щели да кажат със сигурност до понеделник. На палубата намерили нещо, което приличало на кръв, по парапета, където Неш явно бе паднал през борда.

— Който го е прострелял и е върнал обратно яхтата на пристана, трябва да е измил палубата, но е забравил парапета.

— Оръжието регистрирано ли е?

— Сега го проверявам. Ще разберем до довечера.

— Нещо ново за Мей Шин?

— Аз си мислех, че ти може да имаш нещо. Фарис, евентуално?

Харди поклати глава, разказа му набързо как бе прекарал сутринта, за Рен Браун. Глицки кимна.

— Забелязвал ли си някога колко ужасно тъпи са тези типове?

Беше му минавало през ум.

— Е, какво извинение да си намеря, за да се обадя отново на Фарис? Може би ти искаш да говориш с него? Докато не ми дадеш заподозрян, аз в действителност не мога да се включа.

Глицки беше непоколебим.

— Вече си се включил, Диз. Вече познаваш човека. Кажи му, че ни трябва г-н Силикон, и че не сме открили Шин. Виж какво ще ти каже. Вероятно той се занимава и с погребението. Въпреки, че може би дъщерята… не, най-вероятно е да е той.

— Веднага — отвърна Харди.

Харди пропусна обяда си. Денят беше прекалено хубав, за да седи човек затворен между четири стени, така че Харди се обади, разбра къде се намира и си уреди среща, после подкара със свален покрив по „Арми стрийт“ и сви надолу по „101“-а. Мерна Залива, докато преминаваше през „Кендълстик парк“ — забележително син, виждаше се ясно чак до Сан Хосе, осеян тук-там с платноходки, няколко танкера. Мостът към Залива проблясваше малко зад него, сякаш беше от сребро, а пресечената линия на моста „Сан Матео“ стигаше чак до „Хейуърд“. И всеки ден да го виждаш, помисли си Харди, красотата му ще продължава да те поразява.