— Бяхте ли определили дата?

— Не — отвърна тя. Вдигна една от чаените чаши и я подържа за миг, после я върна отново на масата. — Още е прекалено горещ — додаде. — Просто решихме, окончателно, миналия петък. Пръстенът беше мой.

— Пръстенът със змията ли? Този на ръката му?

— Да, същия.

— Значи още от понеделник сте знаели, че е мъртъв? — или от събота, когато си го застреляла, помисли си той. — Защо не се обадихте в полицията?

Мей отново вдигна чашата, вероятно печелеше време.

— Когато не пари пръстите, не може да опари и устата — каза тя. Подаде му чашата.

Беше силен, превъзходен зелен чай. Ейб отпи, всъщност не можеше да разбере защо, като пиеш горещ чай в горещ ден ти става хладно.

— Мей, защо не ни се обадихте, защо не се обадихте в полицията?

— Какво можеха да направят? Той вече беше мъртъв. Знаех, че е Оуен. Останалото нямаше значение. Такава беше съдбата му.

— Не е било истинската му съдба, Мей. Някой го е застрелял.

— В понеделник не го знаех. Знаех единствено, че това е ръката на Оуен.

— Ами днес? Четохте ли вестници днес? Или вчера?

— Да.

Глицки изчака.

— Само „да“?

Мей отпи от чая си. Внимателно постави чашата на масата.

— Какво искате да кажа? Интуицията ми, в края на краищата, не ми позволи да се обадя в полицията. Който е убил Оуен, ще трябва да продължи да живее със себе си, а това е достатъчно наказание.

Ейб остави чашата си и се запъти отново към еркерния прозорец. От отсрещната страна на сградата имаше друга жилищна кооперация, огледален образ на тази. Електричката дрънчеше отдолу. Слънцето все още беше доста високо, спускаше се косо към него. На хоризонта нямаше нито едно облаче.

Иззад него:

— Заподозряна ли съм, сержант?

Глицки се извърна.

— Спомняте ли си какво правихте през деня миналата събота?

— Алиби, нали? Значи съм заподозряна.

— Следствието все още не е приключило, така че ако нямате алиби за събота, страхувам се, че сте. Вие ли го убихте?

Просто кажи не, помисли си той, не съм го убила аз. Но тя заяви:

— Цялата събота си бях тук.

— Сама?

— Да, сама. Чаках Оуен да се върне — малко рязко, раздразнено. Отречи, че си го направила, помисли си той отново, просто го кажи. Но тя добави: — Аз обичах този човек, сержанте.

— Обаждали ли сте се по телефона, поръчвали ли сте си пица? Някой виждал ли ви е?

Най-накрая започваше да разбира. Седеше едва върху първите пет сантиметра от канапето, изправена, като че ли бе глътнала бастун.

— Станах късно, около девет. Бях нервна. Оуен вършеше нещо, че да направи така, че да можем да се оженим — решаваше, предполагам, че ще трябва да преодолее страха си. Мислеше най-добре сред океана. Чаках. Крачих доста. Когато не се върна до мръкнало, си легнах. Не можех да се срещам с никого. Плачех. Помислих си, че се е отказал.

Глицки постави сакото на коленете си.

— Смятам, че може би ще решите да отложите пътуването си — каза той. — И вероятно ще се погрижите да си наемете адвокат.

Помисли дали да не я арестува още сега, но знаеше, че ще му потърсят отговорност, ако го направеше. Бе преждевременно. Наистина нямаше никакви доказателства. Беше изминала цяла седмица, откакто беше стреляно с пистолета и дори най-усъвършенстваният лазерен анализ нямаше да открие барут по ръцете след толкова време. Онова, което Мей му бе разказала, беше правдоподобно, но доста невероятно и все още предстоеше доста тичане, за да се потвърди валидно или не е алибито й, може би съседите я бяха чули да се движи и т.н. Ако се съгласеше да отложи пътуването си до Япония, нямаше никакъв риск за евентуално бягство и всъщност не би разполагал с никаква вероятна причина.

Плюс това, че беше ориенталка, а той — наполовина черен. Не искаше да дава претекст на никой да го обвинява в издевателство на расова основа. Тя го бе поканила, без съдебно разпореждане, в апартамента си. Не беше добре да арестуваш някого при подобни обстоятелства. Виж, ако се опиташе да избяга, това щеше да е съвсем друга история.

Мей също стана.

— Добре — отвърна. — Разбирам.

Глицки си обуваше обувките.

— Можете ли да си получите обратно парите за билета? Ако не можете, може би ние ще сме в състояние да ви помогнем.

Тя поклати глава.

— Ще ми ги върнат. Бог ми е свидетел, че им платих цялата сума, трябва да ми ги върнат.

Значи си бе купила билета наскоро, помисли си Ейб. Вероятно след миналата събота. Поколеба се. Нещо го подтикваше да я арестува, но той все още беше канен гост в къщата й, и тя бе обещала да остане. Наистина предпочиташе да разполага с предявено обвинение, преди да реши да арестува някой за убийство.

Реши, че ще сподели подозренията си с Харди и Харди можеше да реши, дали да се опитат да убедят върховните съдебни заседатели. Но се опасяваше, че все още не разполага с достатъчно доказателства.