Той излезе от магистралата при Южен Сан Франциско и подкара на северозапад през индустриалната зона. „Оуен Индъстрис“ се простираше на площ близо над два декара в полите на възвишенията Сан Бруно, множество бели и зелени постройки, които наподобяваха военни казарми. Издадоха му пропуск за посетител, едва след като срещата му беше потвърдена. Тези хора добре се грижеха за охраната.

Кара стотина метра между два реда ниски постройки, после зави наляво, както го бяха упътили и излезе пред административната сграда, която показваше признаци за ръка на архитект. Добре поддържана морава, калдъръмена пътека, оградена с нисък жив плет и няколко високи бора смекчаваха сивата учрежденска атмосфера на останалото място. На един пилон се развяваше знаме. Фасадата на самата административна сграда беше от тухли и стъкло. И тя, подобно на заобикалящите я, бе построена на един етаж.

Вътре облицован с червени плочки под, дръвчета в саксии, широки коридори с модерни картини, сложени в подбрани с вкус рамки, придаваха на мястото атмосфера на приглушен финес. Една привлекателна млада секретарка заведе Харди до кабинета на Фарис и му обясни, че той щял да се върне след миг, а дотогава Харди можел да почака вътре.

Вратата зад него се затвори и за миг, след като се огледа наоколо, Харди бе удивен от усещането за познат уют.

Стените бяха боядисани в по-светли тонове и гледката от прозореца беше определено по-различна, но иначе кабинетът на Фарис удивително приличаше на този на Харди в дома му. Имаше камина с полица, джунджурии на морска тематика, дори и бодливец върху зелената облицовка на бюрото. Нямаше зеленикава настолна лампа, но шкафът с картотеката беше дървен, лавиците с книги съдържаха делови материали, както и някои популярни книги. И за завършек, имаше мишена, осеяна с два комплекта от, както Харди веднага разпозна, висококачествени, направени по поръчка стрелички.

Имаше различия, разбира се. Тази стая бе два пъти по-голяма и също толкова пъти по-светла от тази на Харди. Подът беше със същите червени плочки, както и в коридора, отчасти покрит от три индиански рогозки и канапе.

Харди се приближи до бюрото, опипа строежа на дървото, мина покрай библиотеката, после до мишената. Взе три от стреличките и отстъпи назад до ъгъла на бюрото.

След като хвърли и шестте стрелички, Харди седна на един от коравите дървени столове, кръстоса крак върху крак и зачака. След по-малко от минута вратата се отвори.

— Харди. Дизмъс, как сте? Съжалявам, че ви накарах да чакате. Изникна нещо неотложно. — Някак си насилена усмивка върху приятното лице. Отново изрядни дрехи — тъмносив делови костюм — с индивидуалния нюанс на каубойските ботуши. Харди си помисли, че изглежда изтощен. Той заобиколи бюрото си, подреди някакви документи и седна. Очите му обходиха стаята.

— Хвърляли сте стреличките ми.

— Впечатляваща наблюдателност.

Фарис махна с ръка.

— Всеки с номера си — отвърна той, — като чупенето на дъски на Оуен. — Поясни: — Когато си около Оуен, най-добре е да има нещо, което да можеш да правиш по-добре от него. Аз станах добър в подробностите — той явно се прегърби, спомнил си нещо.

— Добре ли сте? — попита Харди.

— Да, ще го преживея. Ударът беше доста силен. Не ме бива много да се преструвам.

— Не е нужно.

— Пред вас, да. Но там, навън — той махна към вратата, през която току-що беше влязъл — аз давам тона. Ако хората ме видят, че се паникьосвам, тогава всички ще бъдат обхванати от паника, нали така? Току-що обявих, че приключваме за днес. Може би в понеделник нещата ще изглеждат по-добре.

Харди си даде една минута, после реши, че може да пристъпи към въпроса. Осведоми накратко за откритията на Глицки на „Елоиз“. Фарис го изслуша, без какъвто и да е коментар. След което му даде името, адреса и телефонният номер на г-н Силикон — Остън Брукър, Лос Алтос Хилс. Най-накрая стигна и до Мей Шин.

— Искам да си изясним нещата за Мей. В четвъртък, когато й се обадихте, й оставихте съобщение, нали?

Фарис кимна.

— Точно така. Вие присъствахте.

— Да, знам. Малко съм объркан, защото сержант Глицки се опита да се свърже с нея тази сутрин и никой не вдигна.

— Как намерихте телефонния й номер?

Подробности, помисли си Харди, този човек си падаше по подробностите. Той повдигна рамене.

— Ченгетата имат достъп до невписаните в указателя телефони — надяваше се да мине.

Фарис го прие.

— И секретарят не отговори?

— Звъня десет пъти.

— Не, при мен се включи на първото или второто — той се замисли за миг. — Може да е стигнал до края на лентата.

— И въпреки това ще чуеш записаното обаждане, нали?

— Мисля, че да.

Двамата мъже седяха и съпоставяха нещата.

— Тогава тя е жива — каза Фарис. — Изключила го е.

— Имала ли е някаква причина да убие Оуен?

— Мей?

— Някой го е направил.

Фарис отново повдигна рамене.

— Не знам. Не я познавах. Няма да я позная, дори и ако влезе тук.

— Но дали г-н Неш…?

— Оуен я харесваше — той замълча. — Много. Повече от много.

— Е, ами ако е престанал да я харесва?

— Е, и какво?

— Ами тя може да се е побъркала, нещо такова?

Фарис поклати глава.

— Нямам никаква представа. Последното, което знам, е, че Оуен я харесваше. Но, искам да кажа, жената е проститутка, нали така? Да убие някой мъж, задето я е зарязал? Дори и да е Оуен, не ми се вярва. А и не мисля, че я е зарязал.