Новият Обединен център за борбата с тероризма се намираше близо до Тайсънс Корнър, западно от центъра на Вашингтон. В комплекса се помещаваха Центърът за борба с тероризма на ЦРУ, Отделът за борба с тероризма на ФБР и новосъздаденият Интегриран център за терористични заплахи. Причината всичките три организации да се подслонят под един покрив беше да се постигне по-добър анализ на събираната за терористите информация. На хартия мнозина във Вашингтон го смятаха за страхотна идея, но на практика това се оказа доста трудно. Поне от гледната точка на Рап.

Той влезе в оборудваната с модерна техника конферентна зала и се опита да остане незабелязан, което не беше лесно, предвид репутацията му. Нямаше намерение да остава. На дългата маса бяха насядали директори, заместник-директори и помощник-директори от най-различни ключови федерални агенции, управления и министерства. Всеки един от тях знаеше в една или друга степен за подвизите на Рап и мнозина ставаха нервни и притеснителни при появата му.

Конферентната зала беше отворена едва предната седмица и Рап за пръв път влизаше в нея. Първото, което забеляза, бяха фотографиите на стената пред него. Оттам го гледаха двайсет и две лица. Той знаеше имената им наизуст, както и къде са родени и обучени. Това бяха двайсет и двамата терористи, за чието залавяне ФБР и Министерството на правосъдието биха дали мило и драго. Но докато те искаха да ги затворят на тъмно, а после да ги изправят пред съда, Мич желаеше само едно — да се добере до тях и да им тегли куршума.

Така накратко можеше да се опише проблемът между Рап и Обединения център за борба с тероризма. Те имаха прекалено много правила, а се бореха срещу враг, който не се подчиняваше на никакви правила. Мич разбираше добре, че трябва да действат в рамките на законността. Законът за правата на човека не можеше да се пренебрегне с лека ръка. От друга страна обаче, бързината и безцеремонността понякога спасяваха живота на мнозина.

Рап не се учуди, че в момента в залата се обсъжда именно тази тема. Някаква жена от Министерството на правосъдието отправяше нападки срещу Закона за защита на нацията и предупреждаваше, че само щял да причини неприятности. Той се показа на шефката си и й направи знак да излезе с него в коридора.

— Какво има? — попита го директор Кенеди в коридора.

Рап се огледа подозрително.

— Не искам да говорим тук.

— Ясно.

Влязоха в асансьора и се качиха няколко етажа по-нагоре, в онази част на сградата, която принадлежеше на ЦРУ. След като минаха през няколко врати, отварящи се с кодове, влязоха в празна конферентна зала и затвориха след себе си.

Рап подаде на Кенеди една папка.

— Мисля, че ще ти се стори доста интересно.

Кенеди взе папката, без да каже нищо, и седна. Небрежно свали червената лента от строго секретното досие, тъй като досега беше правила това хиляди пъти.

Подмина първата страница и като видя, че досието е доста обемисто, предложи на Рап да седне.

— Не ми се седи. — Мич сплете ръце зад гърба си и пристъпи на място. В момента наистина не беше в настроение да сяда. — Самолетът за Кандахар ме чака.

— Не действаш ли твърде припряно? — попита го директорът на ЦРУ, без да отлепя очи от текста.

— Нали затова ми се плаща.

Тя го погледна над стъклата на очилата си и поклати глава. Рап й беше като брат, който обаче понякога й създаваше проблеми.

Нетърпеливо Мич я изчака да дочете досието. В мислите си вече се беше устремил напред и съставяше план за успешното изпълнение на операция от подобен мащаб.

Полковник Хак беше дал на Рап повече от необходимата информация. Оказа се, че пакистанецът е истинска златна мина за разузнавателни данни и само поради тази причина беше още жив. Ако продължеше да сътрудничи, Рап възнамеряваше да удържи на обещанието си Хак да види отново своите деца. Пленникът бе назовал поименно всичките си колеги от ИСИ, които симпатизираха на талибаните, и беше дал ключова информация за „Ал Кайда“ и новото й ръководство. Но най-важното бе, че Хак издаде местонахождението на основната база на терористичната организация.

В известен смисъл за Рап планирането и изпълнението на следващия етап бяха лесни. Но получаването на зелена светлина от Вашингтон с всичките съперничещи си в столицата интереси, изискваше изобретателност и хитрост. Самият той предпочиташе да ограничи участниците в операцията — достатъчни му бяха служителите от Управлението и няколко високо обучени бойци от специалните части. Операцията обаче изискваше разрешение от самия връх. Мисията беше сложна. Един от най-важните съюзници на Америка трябваше да бъде поставен на мястото му. Освен това акцията нямаше да е тайна — международната общност и медиите щяха да разберат за нея пет минути след края й.

Независимо дали мисията щеше да е успешна или не, Рап и ЦРУ се нуждаеха от подкрепата на Овалния кабинет, което означаваше, че президентът също ще бъде уведомен. Рап беше ужасно неумел в разгадаването на непрекъснато променящия се политически пейзаж във Вашингтон, но за разлика от него Кенеди се справяше добре с тази част.

Тя продължи да чете. Прелистваше бързо страниците и запомняше информацията. На Рап му беше отнело два пъти повече време да прочете досието. Почти фотографската памет беше едно от уникалните достойнства на директора на ЦРУ. Накрая прочете последната страница и затвори папката.