Беше пресметнал всичко. Достатъчно пъти бе пътувал по тази магистрала и знаеше къде се намират патрулите на магистралната полиция, къде поставят радарите, къде готвят хубава храна, къде може да се пренощува и най-важното — къде не бива да се спира изобщо. Малко преди Виксбърг, Мисисипи, имаше един малък паркинг за камиони и мотел. Там можеше да похапне, да си вземе душ и да поспи четири-пет часа, преди да направи големия скок през Луизиана и Тексас на следващия ден. Щеше да достави товара в Сан Антонио и да се прибере у дома в Ларедо на време. Дори можеше да му остане време да зареди хладилната чанта с бира и да потренира малко със сина си преди мача.

Утре вечер започваше бейзболният турнир Мемориъл Дей, посветен на деня в памет на жертвите от войните. Синът му, Мани младши, щеше да излезе на игрището в девет часа. Жена му и дъщеря му бяха не по-малко развълнувани от момчетата. Маниак на тема бейзбол откакто се помнеше, Гомес категорично оспорваше мнението, че най-разпространеният спорт в Тексас бил американският футбол. Всеки, който мислеше така, трябваше да се качи на колата и да обиколи из Ларедо някоя лятна вечер. Нямаше да измине и километър, без да се натъкне на осветено бейзболно игрище, пълно с играчи на възраст от четири до шейсет години. От детската лига до лигата за възрастни, бейзболът беше цар в Тексас.

Гомес отпи от водата и попи челото си с кърпа. Ето, отново се потеше. Прогони мисълта от съзнанието си, втълпяваше си, че ще му мине. Че ще се оправи, веднъж само да се разтовари и да се насочи отново на запад, към къщи. Пътният знак на магистралата сочеше, че неговата отбивка е след няколко километра. Гомес взе картата, която беше принтирал от интернет, и провери отново маршрута.

Зави по отклонението и се озова върху второкласно шосе. Два километра и половина по-нататък отново зави и видя някакъв строеж напред по пътя. На една площадка от изсечени дървета бяха паркирани голям жълт трактор и някаква друга строителна машина. До тях имаше фургон за строителите. Преди да навлезе, Гомес огледа района, за да се увери, че на връщане лесно ще излезе. Почвата изглеждаше доста изсъхнала. Добре, че се бяха сетили да насипят чакъл. Влезе в тясната алея и спря точно пред фургона.

Отвътре почти веднага излязоха двама мъже. Гомес слезе от камиона, с документите в ръка. Слава богу, гаденето му беше преминало.

— Как я карате? — попита ги Гомес.

— Екстра — отвърна единият от мъжете с акцент, който Гомес не можа да разпознае.

Когато Мани се поогледа, той леко се разтревожи. Основите на строежа още не бяха готови, камо ли да се пълнят със скъп гранит.

— Чакахме те — каза другият непознат и доволно погледна към товара отзад.

Гомес взе това за добър знак и подаде документите.

— Трябва да се разпишете ето тук, долу, където е червеното кръстче.

По-високият от двамата взе листа и набързо надраска името си. Гомес взе обратно документа, откъсна копието и го връчи на подписалия го.

— Къде искате да го стоваря? — попита той.

— Ето тук ще е добре.

Гомес погледна към фургона и сбърчи вежди. Доста странно място за складиране, но щом така искаха… Колкото по-скоро се отървеше от ремаркето, толкова по-скоро щеше да е отново на път. Изпълни желанието на клиентите и няколко минути по-късно, отново в кабината, той вече караше обратно към шосето. Без тежкото ремарке камионът се движеше като спортна кола. Но не беше изминал и километър, когато започна силно да трепери. Погледна се в огледалото. Цялото му лице беше изпъстрено с червени петна.

Когато Гомес отново излезе на магистралата и се насочи към търговския склад, целият се тресеше. Хрумна му, че е добре да открие някой мотел край Атланта и да поспи няколко часа. Очакваше се температурата да стигне до трийсет и шест градуса и нямаше как да спи в камиона. Трябваше да си вземе стая, но това не беше предвидено в бюджета му.

„Не — каза си Гомес — ще издържа, пък каквото ще да става.“ Сигурно беше хванал някакъв вирус в Мексико. Жена му непрекъснато му повтаряше да пие вместо кафе много вода. Видя отпред знак за мотел и реши да напълни резервоара, да си вземе малко вода и храна.

Треската му беше преминала, когато спря пред дизеловата колонка. Но отново му стана горещо, целият плувна в пот. Попи с кърпа врата и лицето си. Догади му се и изруга наум. Беше като в някакъв кошмар. След като с големи усилия се добра до колонките, си каза, че е постъпил много добре, като е спрял. Изглежда болестта му напредваше и едва ли щеше да премине скоро.

Подпря се с едната ръка, изведнъж стомахът му се обърна и изповръща съдържанието си навън, подобно на голям неспирен поток. Цялото му тяло беше обхванато от спазми и той отново повърна, на цели два метра. Гомес опита да се наведе напред, за да не изцапа обувките си. За малко му мина, но той усещаше, че далеч не е свършило. Надигаше се следваща вълна и той си каза, че това е добре. Организмът му просто се опитваше да се отърве от заразата, която беше пипнал в Мексико. Тази мисъл го крепеше и при следващите три спазми, след което падна на колене и усети невероятна болка. Разбра, че му се е случило нещо много лошо, когато видя, че повръща кръв. Не можеше да стори нищо, беше безсилен и губеше съзнание. Последната му мисъл, преди да издъхне, беше, че ще пропусне мача на сина си.

> 50

# Вашингтон, окръг Колумбия

Скип Макмахън седеше в една стая с трима души, които не харесваше. Единият от тях беше терорист въпреки отрицанията на неговия адвокат. Макмахън беше готов да заложи цялата си пенсия, че е така. А дребният лайнар, седнал пред него, продължаваше да твърди, че е невинен, че само си е вършел работата и че изобщо не е знаел какво има вътре в контейнера, който трябваше да вземе в Чарлстън. Макмахън чувстваше, че този го лъже.