Беше запомнил наизуст адреса на транспортната компания, която неговите хора бяха купили. Когато стигна Атланта, приближи района много предпазливо. Беше едва пладне, когато спря на светофара, на една пресечка от сградата на компанията. Небрежно погледна встрани и разбра всичко. Улицата беше блокирана от полицейски коли. Ал Ямани натисна газта, мина бързо през кръстовището и дори не се обърна назад. Не беше останало нищо за спасяване. Цяла година упорит труд и смъртта на мнозина храбри ислямски воини бяха отишли напразно.

Ал Ямани се взе в ръце и не позволи на гнева да го завладява. Нямаше време за подобни неща. Някой го беше предал. Той обаче бързо се примири с мисълта, че може никога да не разбере кой е предателят. В облъченото му тяло оставаше твърде малко живот, за да търси отговори на вълнуващите го въпроси. Не, той беше дошъл в Америка, за да умре. Аллах е свидетел, щеше да отведе със себе си на оня свят толкова неверници, колкото беше възможно.

Беше четвъртък, два часа през нощта. Ал Ямани бе изключително бдителен, когато уреди срещата си с пакистанския учен. Последният играеше ключова роля за неговия съсипан, но все още осъществим план. Саудитецът в продължение на два часа беше проверявал периметъра около хотел „Риц“ в Бъкхед, за да се увери, че никой не следи пакистанеца. После, след като установи контакт с него, проследи таксито му от безопасно разстояние, за да види дали нямат опашка.

Ал Ямани погледна през стъклото на взетата под наем кола. Време беше. Взе мобилния телефон, който беше купил по-рано през деня, и набра номера. Дребният изнервен пакистанец вдигна след второто позвъняване.

— Ало?

— Искам да се отървеш от големия куфар. Вземи само най-необходимото и бъди до автомата за безалкохолно след пет минути.

Четири минути по-късно Зубаир излезе забързано от стаята си, нарамил чанта. Когато стигна до автомата, ал Ямани го наблюдава няколко минути и запали колата. Спря пред хотела и свали стъклото.

— Качвай се, Имтаз. И побързай. — По изражението на учения ал Ямани разбра, че онзи не го е познал без брадата му. — Аз съм, Мустафа. — После добави с по-властен тон: — Качвай се, глупако.

Зубаир накрая разпозна очите на мъжа, който го беше вербувал. Скочи в колата и се втренчи в саудитеца. Сякаш не вярваше на очите си.

— Ти не каза, че ще идваш в Америка.

Ал Ямани погледна в огледалото за обратно виждане, за да провери дали на празната улица не са спрели и други коли.

— Много малко хора знаеха за плановете ми.

— Какво се случи днес? — попита обезсърченият учен. — Как са разбрали?

Саудитецът само поклати глава.

— Не знам, нямам отговор на този въпрос. — Ако дори за миг бе заподозрял пакистанеца в предателство, още сега щеше да го убие, без да му мигне окото. Но ученият не беше предател. Зубаир не знаеше никакви подробности за четирите кораба.

— Какво ще правим сега? Ще се върнем ли?

Ал Ямани хвърли бегъл поглед на спътника си и се усмихна.

— Не, няма да се върнем, Имтаз. Аллах все още възлага надежди на нас. Американците може и да са победили временно, но с нас още не е свършено.

Зубаир беше доста изненадан от отговора.

— Какъв е планът ти?

Ал Ямани поклати глава.

— Вече няма да споделям с никого плановете си. Прекалено много добри мюсюлмани умряха заради това проклето оръжие. Не трябваше да позволявам толкова много хора да знаят за него. Не… съвсем скоро ще научиш всичко. До тогава ще трябва де ми се довериш.

> 54

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап не можа да се наспи добре. След като се въртя и мята в леглото през остатъка от нощта, в шест сутринта се разсъни окончателно и стана. Умът му не намираше покой, а тялото му, свикнало с усилена физическа дейност поне шест дни седмично, се нуждаеше от разгрявка и упражнения. Затова заряза прохладната си къща в залива Чесапийк и излезе да потича. Влажният сутрешен въздух не представляваше проблем за него. Стъпките му отекваха по асфалтовата настилка на пътя с ритъм, който наподобяваше повече спринт, отколкото обикновено тичане. По голите му гърди се стичаше пот. Буквално усещаше как от тялото му се отделят вредните токсини. Преди да излезе, се поколеба дали вместо бягането да не поплува. Натоварването върху ставите му щеше да е по-слабо, а и напоследък се бяха появили нови болежки. Годините на усилено спортуване и състезания по триатлон, да не говорим за работата му в ЦРУ, си казваха думата.

За щастие предпочете тичането. Когато се разгря, усети как силите му се възвръщат. Погледна часовника и си отбеляза наум времето. Беше взел разстоянието за шест минути. А до скоро го пробягваше за пет минути. Онези дни обаче бяха останали в миналото. Подобни рекорди бяха за по-млади бели дробове и сърца и най-вече за по-млади колена.

Втората половина от маршрута не мина така добре. Енергията му секна и резултатите значително се влошиха. На десетия километър вече изоставаше с двайсет и две секунди от средното си време. Както обикновено спринтира до „финала“ — края на неговата автомобилна алея, и продължи със забавено темпо още петдесетина метра. После се върна по алеята, като се наруга за забавянето.