— Наистина ли? — попита Марго. — Бавиш нещата до последната секунда?

— Ситуацията е малко необичайна — отвърна Мориарти. — Чуй ме, Марго, това не е за широката публика. — Отново се запромъкваха през тесните коридорчета и Мориарти понижи глас. — Напоследък от високите етажи проявяват голям интерес към артефактите на племето котога. Хора като Рикман, Кътбърт… дори Райт, струва ми се. Възникна полемика дали изобщо материалите трябва да бъдат включени в експозицията. Със сигурност си чувала приказките за някакво проклятие над статуетката и подобни глупости?

— Не много — отвърна Марго.

— Експедицията, която открила материалите на котога, преживяла трагедия — продължи Мориарти — и оттогава никой не се беше приближавал до тях. Били затворени в оригиналните сандъци. Едва миналата седмица всички сандъци бяха извадени от подземното помещение и преместени в зоната за сигурност. Оттогава никой не е имал достъп до тях и не съм ги подготвил за изложбата.

— Но защо са ги преместили? — настоятелно попита Марго.

Двамата влязоха в асансьора. Мориарти изчака вратата да се затвори, преди да отговори.

— Явно наскоро е бърникано в сандъците.

— Какво? Искаш да кажеш, че някой се е вмъкнал?

Мориарти я изгледа вторачено с неизменния израз на изумление, което излъчваха късогледите му очи.

— Не съм казал подобно нещо — отвърна той.

Натисна бутона и асансьорът се понесе надолу.

Д’Агоста изпитваше огромно желание двойният чили-чизбургер в стомаха му да го няма. Не че го притесняваше — засега, — но усещането не беше твърде приятно.

Помещението беше просмукано с характерната за подобни места миризма. Всъщност вонеше. Никакви дезинфекционни средства на света не биха могли да прикрият миризмата на смърт. Не помагаше и това, че стените на Службата за съдебна медицина бяха боядисани в зелен цвят като от повръщано. Нито пък празната в момента огромна носилка на колела, спряла като неканен гост под ярките прожектори в залата за аутопсии.

Мислите му бяха прекъснати от влизането на едра жена и двама мъже. Д’Агоста забеляза елегантните очила и русите кичури, които се показваха изпод хирургическата шапчица. Жената приближи и подаде ръка, присвила в професионална усмивка начервените си устни.

— Доктор Живиц — представи се тя и стисна ръката му със смазваща сила. — Вие трябва да сте Д’Агоста. Това е асистентът ми доктор Фред Грос. — Живиц посочи нисък мършав мъж. — А това е нашият фотограф Делбърт Смит.

Делбърт кимна, притискайки един „4x5 Диърдорф“ към гърдите си.

— Вероятно често идвате тук, доктор Живиц? — попита Д’Агоста, изпитал неочаквано желание да каже нещо, каквото и да било, само и само да поотложи неизбежното.

— Нюйоркската служба за съдебна медицина е моят дом, когато не съм си у дома — отвърна с все същата усмивка Живиц. — Моята област е — как да се изразя — специалната експертиза. Независимо за кого. Свършваме си работата и изпращаме резултатите. След това научавам от вестниците за какво става дума. — Тя го изгледа преценяващо. — Виждали сте подобни неща, нали?

— О, да — отвърна Д’Агоста. — Непрекъснато.

Бургерът в стомаха му сякаш беше от олово. Защо не помисли по-рано каква е програмата му след обяд, преди да се натъпче като прасе?

— Това е добре. — Живиц разлисти бележника си. — Да видим имаме ли родителското съгласие. Добре. Всичко изглежда наред. Фред, започни с 5-Б.

Тя нахлузи един след друг три чифта каучукови ръкавици, постави си маска и очила и облече пластмасова престилка. Същото направи и Д’Агоста.

Грос изтика носилката до хладилната камера и извади 5-Б. Неопределената форма в пластмасовия чувал се стори странна на Д’Агоста с необичайната си изпъкналост в единия край. Грос плъзна таблата с трупа върху носилката, премести я под осветлението, провери закачената на палеца на крака табелка и включи спирачката. Накрая постави кофа от неръждаема стомана под изходната тръба на носилката.

Живиц се занимаваше с увисналия над трупа микрофон.

— Проба, едно, две, три… Фред, Фред, този микрофон въобще не работи.

Фред се приведе на командния пулт.

— Не разбирам защо, всичко е наред.

Д’Агоста се изкашля.

— Не е включен — обади се той.

Последва кратко мълчание.

— Е — каза Живиц, — слава Богу, че сред нас има човек, който не е учен. Ако имате някакви въпроси или коментари, господин Д’Агоста, моля ви да обявявате името си и да говорите ясно към микрофона. Ясно ли е? Всичко се записва. Първо ще направя описание на трупа и след това ще се заемем с разрязването.

— Ясно — отвърна глухо Д’Агоста.

„Разрязване“. Беше свикнал да оглежда проснати на местопрестъплението трупове. Но когато почнеха да ги кълцат и да отстраняват пластовете… така и не можа да свикне с всичко това.

— Готови ли сме да започнем? Добре. Тук са доктор Матилда Живиц и доктор Фредерик Грос, денят е понеделник, двайсет и седми март, два часа и петдесет минути след обяд. Тук е и детективски сержант…

— Лейтенант Винсент.

— Лейтенант Винсент Д’Агоста от нюйоркското полицейско управление. Пред нас е…