— Насам — подкани го пазачът, — надолу по това стълбище. Ужасно е, лейтенант. Пристигнах…

— Ще ви изслушам по-късно — прекъсна го Д’Агоста. След видяното по време на аутопсията на момченцето вече беше готов на всичко. — Казвате, че е облечен в униформа на пазач. Познавате ли го?

— Не знам, сър. Трудно ми е да преценя.

Пазачът посочи към мрачното стълбище надолу, което излизаше към нещо като двор. Трупът беше в сянката в ниското. Всичко беше опръскано в черно — пода, стените, осветителните тела на тавана. Д’Агоста знаеше какво е това черно.

— Ти — обърна се той към един от следващите го полицаи, — подсигури осветление. Искам мястото незабавно да се претърси за тъкани. Спецгрупата тръгнала ли е? Мъжът явно е мъртъв, затова задръжте хората от бърза помощ за известно време. Не искам да обърнат всичко с краката нагоре.

Д’Агоста погледна надолу по стълбището.

— Исусе Христе — възкликна той, — чии са тези стъпки? Изглежда някое магаре е прецапало право през локвата кръв. Или нашият убиец е решил да ни остави тлъста улика.

Отговор не последва.

— Твои ли са? — обърна се той към пазача. — Как се казваш?

— Норис. Ерик Норис. Както казах…

— Да или не?

— Да, но…

— Млъквай. С тези обувки ли?

— Да. Вижте, аз…

— Сваляй обувките. Цапаш килима. — „Шибано копеле!“, помисли си Д’Агоста. — Отнеси ги в криминалната лаборатория. Кажи им да ги запечатат в торба — те знаят какво да направят. Изчакай ме там. Не, не ме чакай там. Ще те викна по-късно. Ще ти задам няколко въпроса. Не, махни най-после шибаните обувки оттук. — Нямаше никакво желание още един „Прайн“ да му се стовари на главата. Какво им ставаше на тия от музея — като че ли ужасно си падаха да газят в локви от кръв? — Ще трябва да отидеш по чорапи.

— Да, сър!

Едно от ченгетата зад лейтенанта се изкикоти. Той го изгледа.

— Смешно ли ти е? Изпоплескал е навсякъде с кръв. Изобщо не е смешно.

Д’Агоста се спусна до половината стълбище. Главата се беше търкулнала в един отдалечен ъгъл с лицето надолу. Не я виждаше добре, но знаеше, че ще намери темето строшено, а мозъкът да се въргаля някъде сред кръвта. Господи, в каква пихтия може да бъде превърнат един труп!

Чу нечии стъпки зад гърба си.

— Спецгрупата — каза един нисък мъж, последван от фотограф и още няколко души в лабораторни костюми.

— Най-после! Искам осветление там, там и там и навсякъде, където пожелае фотографът. Искам ограждения, които трябваше да бъдат поставени още преди пет минути. Искам да се прибере всяко косъмче и всяка песъчинка. Искам всичко да мине през химически анализ. Искам… всъщност какво друго искам? Искам да се приложат всички познати тестове и никой да не минава през огражденията, ясно ли е? Никакви издънки този път.

Д’Агоста се извърна.

— Екипът от криминалната лаборатория в сградата ли е? Или тръгнаха да пият кафе и да ядат кроасани? — Той потупа предния джоб на якето си за цигарите. — Поставете картонени кутии над онези следи. А вие, момчета, когато приключите, забършете пътека около трупа, за да можем да стъпваме, без да цапотим с кръв навсякъде.

— Отлично! — Чу се плътен, мелодичен глас.

— Кой, по дяволите, си ти? — възкликна Д’Агоста към високия строен мъж в черен елегантен костюм, надвесен над перилото в горкия край на стълбището. Русата му почти до бяло коса беше сресана право назад над бледосини очи. — Собственик на погребално бюро?

— Пендергаст — представи се мъжът, докато слизаше по стъпалата с протегната ръка.

Стенал оборудването си, фотографът се промъкна край него.

— Е, Пендергаст, дано имаш основателна причина да си тук, в противен случай…

Пендергаст се усмихна.

— Специален агент Пендергаст.

— О, ФБР? Странно, че не съм изненадан. Е, приятно ми е, Пендергаст. Защо, по дяволите, твоите хора не звъннаха един телефон? Виж какво, там долу има един обезглавен труп с изтекъл мозък. Къде са останалите?

Пендергаст прибра ръката си.

— Боя се, че съм сам.

— Какво? Я не ме будалкай. Винаги се мъкнете на глутници.

Светлините блеснаха и съсирената кръв наоколо заблестя. Всичко, което допреди секунди изглеждаше черно, внезапно се оцвети във всички отсенки на телесните секреции. Закуската на Норис, както Д’Агоста предположи, също лежеше сред помията от телесни течности. Челюстта на лейтенанта се разтресе машинално. След това очите му попаднаха на парче от череп с късо подстригана коса на около два метра от трупа.

— О, Исусе! — промълви Д’Агоста, отстъпвайки назад, и не издържа.

Пред очите на оня тип от ФБР, спецгрупата и фотографа избълва собствената си закуска. „Не мога да повярвам — мина му през ума. — За първи път от двайсет години, и то във възможно най-неподходящия момент.“

На стълбището изникна детективът на коронера — млада жена в бяло сако и пластмасова престилка.

— Кой води случая? — попита тя, докато поставяше ръкавиците си.

— Аз — отвърна Д’Агоста, избърсвайки устата си. Погледна към Пендергаст. — Поне още няколко минути. Лейтенант Д’Агоста.