Колъпи я погледна. По патрицианското му лице се бе изписало изумление. След това премести поглед към Манети. Най-сетне се обърна към Тано, които очакваха решението му. Прочисти гърло и приглади коса. Челото му се бе набръчкано от напрегнатите мисли.

Внезапно на лицето му светна приветствена усмивка. Той протегна ръка към вожда:

— Добре дошли, господин…?

— Уаметоуа.

— Да, разбира се. Добре дошли! Музеят е щастлив да посрещне вас и вашите хора като представители на народа на Тано. Научих, че сте изминали дълъг път, за да видите Великите маски на Кива.

— Три хиляди и двеста километра.

През тълпата премина шепот. Камерите продължаваха трескаво да жужат.

— Толкова се радваме, че успяхте да дойдете навреме. Това е голяма чест за музея и лично за мен.

Пресата щеше да ги погълне. Нора изпита огромно облекчение: все пак всичко щеше да свърши добре.

— Нашият директор на охраната, господин Манети, ще ви заведе в залата, за да… ъ-ъ-ъ… останете с маските насаме. Господин Манети? Сигурен съм, че ще се справите с охранителните системи дори извън плана. И ги оставете сами, докато се молят.

— Да, сър.

— Ще бъде ли достатъчен половин час? — обърна се Колъпи към водача.

— Да, благодаря.

— Великолепно. А след това всички сте поканени да се присъедините към празника, господин Уем… ъ-ъ-ъ… Уем…

— Уаметоуа.

— Отлично. Можем ли да направим още нещо за вас?

— Засега това е напълно достатъчно. — Индианците кимнаха, огледаха се и закимаха и помежду си. — Да ви кажа честно, не очаквахме да бъдем посрещнати с такова уважение.

— Но моля ви! Толкова се радваме, че сте тук! — Колъпи се обърна към камерите с вече напълно възстановено хладнокръвие. — Музеят благодари на народа на Тано за привилегията да сподели тези забележителни маски с останалата част от света.

Морсо започна да ръкопляска и скоро цялата зала ехтеше от аплодисменти, а камерите улавяха всяка подробност.

Манети поведе групата индианци по коридора, говорейки в същото време по радиостанцията, а Нора се обърна и се насочи към най-близкия стол, където се отпусна. Не можеше да повярва, че е говорила с директора на музея по този начин. Коленете й бяха омекнали, сякаш бяха гумени.

Някак разсеяно, тя си помисли, че това беше най-подходящата елегия за Марго. Това беше толкова важно за нея, спора за маските и правото на Тано върху тях. Щеше да бъде безкрайно щастлива да види тези индианци как влизат в изложбената зала с внимание и респект.

Внезапно пред нея се появи една студена чаша с шампанско. Тя вдигна очи изненадано и видя Хюго Менцес, който стоеше зад нея; изглеждаше блестящ във великолепния си смокинг с шал яка, с вълнистата си бяла коса, сресана назад и сияещо лице.

Той взе ръката на Нора и сложи в нея студената чаша, потупа я нежно по гърба и седна.

— Някой казвал ли ти е колко си гениална? — ухили се той. — Това е най-страхотният рекламен удар, на който съм имал привилегията да бъда свидетел.

Нора поклати глава.

— Можеше да бъде и пълна катастрофа.

— Можеше да бъде катастрофа, ако ти не беше там. Но ти не само се справи с Тано, но направи така, че музеят да изглежда благосклонен и доброжелателен. Блестящо, направо блестящо! — Той се кискаше от удоволствие, а очите му искряха. Нора никога не го бе виждала толкова възбуден.

Тя отпи глътка шампанско. Изминалата седмица беше отвратителна — заплахите към Бил, укриването му, смъртта на Марго, стресът от откриването на изложбата, предупрежденията на Пендъргаст… Но в момента се чувстваше толкова изморена и изтощена, че не можеше да изпитва страх. Единственото, което искаше, бе да се прибере вкъщи, да заключи здраво вратата и да се свие в леглото. Но вместо това трябваше да изтърпи часове ораторстване, разменяне на официални реплики и принудително веселие.

Менцес нежно сложи ръка върху рамото й.

— Когато цялата тази бъркотия свърши, ти предлагам да си вземеш една седмица отпуск. Заслужаваш го.

— Благодаря. Иска ми се да можех да го направя още сега.

— Само още три часа.

Нора вдигна чашата си.

— Само още три часа — повтори тя и отпи нова глътка от шампанското.

Един струнен квартет засвири Хайдновия „Император“, когато тълпата тръгна към масите с храна. Бяха отрупани с блини с хайвер, прошуто, редки френски и италиански сирена, планини от хрупкави франзелки, плодове и зеленчуци, пресни стриди в канапета от натрошен лед, студени опашки от омар, пушена есетра… Други маси се огъваха под тежестта на вината и шампанското, а всеки трети човек изглежда бе келнер, който търчеше насам-натам със сребърен поднос, пълен с напитки и храна.

— Нора — каза Менцес, — налага се да пообиколиш.

Тя простена.

— Бог да ми е на помощ.

— Е, хайде, заедно ще посрещнем опустошаващите орди. — Той взе ръката й и двамата започнаха бавната си обиколка през тълпата. На всяка крачка я поздравяваха, а пресата я засипваше с въпроси. Малкото й представление с индианците изглежда бе минало изключително добре, защото всички смятаха, че отдавна е било планирано.

Когато най-сетне се върна на определената им маса, завари там още няколко души от отдела, включително Аштън — главния куратор на шоуто. След като похапнаха, Колъпи заедно с младата си жена се изкачи на подиума и изнесе кратка, но остроумна реч.