— Значи съм свободен?

— Веднага, след като напиша документите за освобождаване. За съжаление, вече е късно и няма да можете да си тръгнете преди шест сутринта утре.

— Утре?! — повтори Смитбак, като почти се страхуваше да повярва на ушите си.

— Вярвайте ми, с удоволствие бих се отървал от вас още сега. Джонатан?

Санитарят отново влезе.

— Господин Джоунс ще бъде освободен сутринта. Погрижете се да получи цялото необходимо внимание дотогава.

Те напуснаха кабинета и веднага щом вратата се захлопна, Смитбак се ухили:

— Джонатан, ще се омитам оттук.

Санитарят плесна вдигнатата му ръка с широка усмивка.

— Как го постигна, човече?

Смитбак сви рамене.

— Чиста гениалност.

Нора Кели се спря на пресечката на Седемдесет и седма и Мюзиъм Драйв и се загледа на север. Големият вход в романски стил към музея беше ярко осветен, а на фасадата висеше пететажен банер, който оповестяваше откриването. Улицата представляваше обичайният за Ню Йорк хаос от лимузини и черни Мерцедеси, бълващи всякакви известни личности и кинозвезди в кожи или в черни костюми, залени от фотографски светкавици. Вечният червен килим бе постлан по гранитните стъпала, обточени с въжета, все едно имаше кинопремиера, за да държат на разстояние пресата и непоканените.

От целия този театър й прилошаваше.

Марго Грийн бе брутално убита едва преди два дни и погребана тази сутрин, а музеят сякаш вече я бе забравил. За миг се запита какво ли ще стане, ако просто се обърне и се върне в апартамента си, но вече знаеше отговора: беше все едно да целуне кариерата си за сбогом. Предполагаше се, че тя е една от звездите на това шоу, според разясненията на Джордж Аштън. „Шоуто трябва да продължи…“

Тя си пое дълбоко въздух, придърпа вълненото си палто по-плътно към раменете и тръгна напред. Докато се приближаваше забеляза някаква суматоха. Група ниски, набити мъже, облечени в еленови кожи и увити в шарени одеала, стояха в кръг, като биеха барабани и припяваха. Някои размахваха китки димящ пелин. След миг изумление тя внезапно осъзна какво значи всичко това: протестиращите Тано бяха пристигнали. Виждаше как Манети, директорът на охраната, говори с тях и жестикулира, заобиколен от няколко ченгета и от музейната охрана. Изглежда суматохата бе започнала да привлича вниманието на гостите и някои от тях вече се стичаха да видят какво става.

— Извинете! — Нора си запроправя път през тълпата зяпачи, шмугна се под кадифеното въженце, тикна значката, която показваше, че е служител на музея под носа на протестиращия пазач и се доближи до индианците. Точно в този момент се появи красива млада жена, потънала в сълзи — някаква звезда или звездичка, ако се съдеше по шлейфа от папараци, който се влачеше след нея.

— Това е частна собственост — опитваше се да каже Манети на мъжа, който по всяка вероятност бе водачът на необичайната група. — Нямаме нищо против да протестирате, но го направете тук, на тротоара…

— Сър — започна вождът с тих глас. — Не протестираме, а се молим…

— Няма значение, това е частна собственост.

Звездата се присъедини към тях. Нора разпозна в нея киноактрисата Вонда Морсо, висока, екзотична и странно чуждоземна. За нея се шушукаше, че ще бъде обявена за най-добра актриса на предстоящите Оскари.

— Един момент! Защо не давате право на тези хора да се молят? — театрално се обърна тя към святкащите фотоапарати. Горичка от подвижни микрофони се залюля пред нея в стремежа си да улови всяка безсмъртна фраза, която би могла да се откъсне от устните й. Светнаха телевизионни прожектори.

Нора веднага осъзна надвисналия медиен скандал.

— Не казвам, че не могат да се молят — отвърна Манети изнервено. — Казвам само, че това е частна собственост и…

— Тези коренни американски жители се молят. — Марсо се обърна и попита, сякаш току що й бе хрумнало: — Но защо се молят?

— Молим се за нашите свещени маски, заключени в музея — отговори вождът.

— Заключили са вашите свещени маски?! — Лицето на актрисата се изкриви в престорен ужас.

Камерите забръмчаха.

Нещо трябваше да се направи — и то бързо. Нора се изблъска напред, като бутна на една страна полицая и на друга — Манети.

— Хей, един момент! — опита се да каже нещо директорът на охраната.

— Нора Кели, помощник куратор на изложбата — обясни тя на ченгето и размаха значката си пред всяко служебно лице, което мерна наоколо. После се обърна към директора на охраната.

— Аз ще се справя с това, господин Манети.

— Д-р Кели, тези хора навлизат в територията на музея…

— Знам. Ще се справя.

Манети млъкна. Странно как, помисли си Нора, резкият тон и проявата на авторитет — авторитет, който не притежаваше — можеха да обърнат нещата.

Тя погледна към водача на Тано и се изненада като видя колко бе стар — най-малко на седемдесет. Спокойствието и достойнството, изписани върху лицето му бяха впечатляващи. Това не беше младият, разярен активист, когото си бе представяла. Останалите мъже също бяха възрастни, някак закръглени и наметнати с вълнени одеала. Старият автобус „Фолксваген“, с който бяха пристигнали, истинска бричка, бе паркиран неправилно на Мюзиъм Драйв и паяците сигурно скоро щяха да го вдигнат.