Той направи пауза, като обхождаше с поглед цялата група.

— Ще препоръчам две неща на директора: първото е статията да се публикува. Марго заслужава похвала за това, че подхвана дебат със своята добре обоснована статия, издържана в най-добрите традиции на списание „Музеология“.

Той пое дълбоко въздух.

— Втората ми препоръка ще бъде маските да бъдат върнати на Тано. Незабавно.

Всички мълчаха зашеметени. Марго не можеше да повярва — Менцес беше застанал сто процента зад нея. Бе победила. Хвърли поглед към Нора и видя как лицето й порозовява.

— Етиката на нашата професия е ясна — продължи Менцес. — И тази етика твърди, цитирам: „Първата отговорност на антрополога е към хората, които изучава.“ Боли ме повече, отколкото можете да си представите, че музеят ще загуби тези маски. Но трябва да се съглася с д-р Грийн и д-р Уонг. Ако ще даваме етичен пример, то трябва да ги върнем. Да, моментът действително е неподходящ и така се създава огромен проблем за изложбата. Съжалявам, Джордж. Нищо не може да се направи.

— Но загубата за антропологията, за света… — започна Нора.

— Казах, каквото имах да кажа — прекъсна я Менцес и в гласа му се прокрадна нотка на язвителност. — Срещата се закрива.

Бил Смитбак заобиколи ъгъла, спря и си пое дъх с облекчение. Там, в другия край на коридора, се намираше вратата към офиса на Фентън Дейвис, отворена и като по чудо свободна от натрапчивата сянка на Брайс Хариман. Всъщност, като се замислеше, Смитбак почти не бе виждал Хариман през целия ден. Докато се движеше към офиса на Дейвис със самоуверена пру-жинираща стъпка, той потри ръце, чувствайки възхитителен трепет на злорадство от лошия късмет на Хариман. Хариман гореше от нетърпение да сложи ръка върху историята за „Ухажора“. Ами чудесно, беше добре дошъл да си я вземе. Във всеки случай, погледнато ретроспективно, това наистина не беше много история като за „Таймс“: твърде непристойна, клоняща към фарса Въпреки това сигурно щеше да подхожда на стила на Хариман, който доскоро бе работил в „Поуст“.

Той, от друга страна, беше отбелязал червена точка като грабна статията за убийството на Дюшам. Тя бе всичко, което трябваше да представлява една голяма история: необичайна, неустоима, наелектризираща. Беше се превърнала в тема номер едно в разговорите по заведенията из целия град: благородният, възпитан художник, който — без всякаква видима причина — беше вързан, с преметната през врата примка и измъкнат от прозорец на двайсет и четвъртия етаж, и после хвърлен върху покрива на един от най-луксозните френски ресторанти в Манхатън. И всичко това — посред бял ден, пред очите на стотици свидетели.

Смитбак леко забави ход, наближавайки офиса на Дейвис. Наистина, оказа се, че свидетелите, макар и много, бяха трудно откриваеми. И досега той трябваше да се задоволява с официалната линия на полицейския отдел и с предпазливите предположения, които бе успял да изтръгне от онези, които обикновено разполагаха с повече информация, но които в случая знаеха смущаващо малко. Но историята щеше да се изясни. Нора беше права, когато каза, че той накрая винаги успява. Колко добре го познаваше. Това беше просто въпрос на разработване на всяка гледна точка, на поддържане на тягата.

Нямаше съмнение, че точно затова го привиква Дейвис: редакторът гореше от нетърпение да узнае повече. Няма проблем, щеше да каже на Дейвис, че е по горещи следи. Щеше да завлече задника си отново на Бродуей и Шейсет и пета. Днес там нямаше да има никакви ченгета, които да се месят в начина му на работа. След това щеше да навести полицейското управление и да си поприказва с едно старо приятелче, да види какви трошици би могъл да клъвне оттам. Не, поправи се той: „трошици“ не беше правилната дума. Другите репортери кълвяха трошиците, докато Смитбак намираше тортата — и, разбира се, я изяждаше.

Като се подсмихваше на духовитостта си, той спря до бюрото на секретарката пред кабинета на Дейвис. Празно. Късен обяд, помисли си Смитбак. Пристъпвайки напред със самочувствието на топ-репортер, той се оживи и вдигна ръка да почука на отворената врата.

Дейвис седеше, подобен на Буда, зад отрупаното си бюро. Беше нисък и напълно плешив, с деликатни дребни ръце, които изглеждаха винаги заети с нещо: приглаждаха вратовръзката или си играеха с писалка, или пък замислено минаваха по линията на веждите. Той обожаваше сини ризи с бели яки и здраво стегнат възел на вратовръзки на капки. С високия си, мек глас и женствени маниери, Дейвис би могъл да мине пред непосветения за слаб противник. Но Смитбак бе разбрал, че случаят не е този. Не можеш да си редактор в „Таймс“, ако във вените ти не текат поне няколко пинта кръв на баракуда. Но ударът му бе толкова мек, че понякога ти трябваха минути, преди да осъзнаеш, че току що си бил изкормен. Разиграваше картите си без да дава излишни обяснения, повече слушаше, отколкото говореше и рядко някой знаеше какво наистина мисли. Не се сприятеляваше с репортерите си, рядко излизаше с другите редактори и изглежда предпочиташе собствената си компания. В кабинета му имаше само един допълнителен стол и той никога не беше зает.

С изключение на днес — на него седеше Брайс Хариман.

Смитбак замръзна на прага с вдигната ръка, готов да почука.

— А, Бил? — кимна Дейвис. — Тъкмо навреме. Заповядай.

Смитбак направи крачка напред, после още една. Опитваше се с все сила да не среща очите на Хариман.

— Планираш ли да пишеш продължение на статията за убийството на Дюшам? — попита Дейвис.

Смитбак кимна. Чувстваше се замаян, сякаш някой току що бе стоварил юмрук в стомаха му. Адски се надяваше да не си е проличало.