Шрифт:
— Има ли нещо друго, Бил? — попита меко Дейвис.
— Какво? О, не. Нищо.
— Тогава да не те задържам.
— Да, разбира се, да — каза Смитбак. Той почти пелтечеше от шок, унижение и ярост. — Благодаря. — И докато се обръщаше да напусне офиса, Хариман най-накрая погледна към него. Върху охраненото му лице играеше самодоволна полуусмивка, която сякаш казваше: ще се видим, партнер!
И си пази гърба.
19
— Е, как мина първият ти ден? — попита Хейуърд, извръщайки се живо от чинията с апетитно пилешко.
— Добре — отвърна Д’Агоста.
— Сингълтън да не ти е вгорчил живота?
— Тц.
— Е, ти отсъства само два дни, което вероятно е помогнало. Той е емоционален — понякога доста емоционален, — но си е ченге. Както и ти. Ето защо съм сигурна, че двамата ще се разбирате.
Д’Агоста кимна, побутна едно парче домат в чинията си, след което го поднесе към устата си. Пиле качиаторе бе една от рецептите, които можеше да изпълни без да мисли — или почти без да мисли.
— Яденето е страхотно, Вини. Наистина. Трябва да те оставям в кухнята по-често. — И тя му се усмихна.
Д’Агоста отвърна на усмивката й. Пусна вилицата си и я загледа как се храни.
Беше направила нарочно усилие да се прибере навреме. Похвали готварските му умения, въпреки, че бе препекъл пилето, и дори не го бе попитала за прибързаното му излизане тази сутрин. Определено полагаше специални старания да му даде свобода и да го остави да върши което си е наумил, каквото и да бе то. Той осъзна с внезапен изблик на нежност, че наистина обича тази жена.
Което правеше онова, което трябваше да извърши, още по-трудно.
— Съжалявам, че не мога да отдам дължимото на вечерята. Тя наистина заслужава да продължи по-дълго, но аз трябва да излизам отново.
— Някакво развитие по случая?
— Всъщност не. Специалистът по възлите иска да ни запознае с някои техники. По всяка вероятност просто гледа да си покрие задника — не ни помогна кой знае колко.
— Не?
— Според него възлите са азиатски, може би китайски, но това не стеснява особено периметъра.
Д’Агоста си пое дълбоко дъх.
— Размишлявала ли си над възможността, която ти споменах по време на вечерята? Че зад тези убийства може да стои братът на Пендъргаст?
Хейуърд не отговори веднага, вилицата спря на половината път към устата й.
— Има толкова малко доказателства, които да подкрепят тази теория, че тя направо граничи с ексцентричност. Знаеш, че съм професионалист. Трябва да ми вярваш, че ръководя този случай по възможно най-добрия начин. Ще помисля над думите ти, когато имам време.
Д’Агоста нямаше какво да каже. Известно време се храниха мълчаливо.
— Вини — каза тя и нещо в тона й го накара да вдигне глава. — Съжалявам. Не исках да ти се сопвам.
— Всичко е наред.
Тя се усмихна отново и тъмните й очи блеснаха на изкуственото осветление.
— Защото фактът е, че наистина се радвам, че се върна отново на работа.
Д’Агоста преглътна.
— Благодаря.
— Този откачен посмъртен случай на Пендъргаст само те объркваше, и то в най-лошия възможен момент. Той може и да е бил продуктивен агент, но не беше… ами-и-и… нормален. Знам, че беше твой приятел, но мисля — тя направи пауза, — мисля, че той имаше нездравословно влияние върху теб. Пък и онази молба от гроба, цялата бъркотия около брат му… трябва да ти кажа, че това ме възмути.
Въпреки всичко Д’Агоста усети, че го пронизва раздразнение.
— Знам, че никога не си го харесвала. Но работата му даваше резултати.
— Знам, знам. Не трябваше да говоря лошо за мъртвец. Съжалявам.
Раздразнението се замести от внезапен прилив на вина. Д’Агоста не каза нищо.
— Както и да е, всичко е минало. „Ухажора“ е висока топка, страхотен стартов случай. Ще блеснеш, Вини. И всичко ще е както в добрите стари времена.
Той забоде вилицата в пилешкото бутче и вдигна ножа, но го пусна в чинията и той изтрака шумно. Това беше агония. Не издържаше повече.
— Лора — започна той. — Не ми е лесно да го кажа.
— Да кажеш какво?
Той пое дълбоко дъх.
— Изнасям се.
Тя замръзна, сякаш не разбираше. После по лицето й бавно премина израз на невяра и болка — като на дете, неочаквано наплескано от любим родител. Като я гледаше, Д’Агоста се почувства толкова зле, както никога не се бе чувствал през живота си.
— Вини? — произнесе тя смаяно.
Д’Агоста сведе очи. Настъпи дълга, мъчителна тишина.
— Защо?
Той не знаеше какво да й отговори. Знаеше само, че единственото, което не може да направи, е да й каже истината. Лора, скъпа, аз може би съм в опасност. Ти не си мишена, но аз определено съм. И ако остана тук, мога да изложа на опасност и теб.