А това означаваше, че брат му може да е все още тук.

Някъде в далечината, едва доловими, се зачуха полицейски сирени.

Пендъргаст се понесе бързо из стаята, очите му блестяха, търсеше и най-дребната улика, която би му помогнала да проследи брат си. Най-накрая очите му спряха върху ножа и внезапна мисъл го озари.

Миг по-късно погледът му се спря върху ръцете на Декър. Едната лежеше отпусната; другата бе свита в юмрук.

Без да обръща внимание на приближаващите сирени, Пендъргаст извади златна писалка от джоба си и внимателно разтвори стегнатите пръсти. Вътре се виждаха три руси косъма.

С бързо движение измъкна бижутерска лупа и се наведе, за да ги изследва След миг в ръката му се появиха пинсети и той внимателно изтегли всеки косъм от безжизнената ръка.

Сирените вече се чуваха наблизо.

До този момент Диоген със сигурност бе избягал. Бе режисирал сцената на престъплението перфектно, като точно бе пресметнал всички променливи. Бе влязъл в къщата, без съмнение бе обездвижил Декър с някакъв наркотик, после бе изчакал Пендъргаст да пристигне и чак тогава беше извършил убийството. Най-вероятно Диоген нарочно бе задействал алармата, докато е напускал къщата.

Един ключов агент на ФБР лежеше мъртъв и къщата щеше да бъде буквално разглобена в търсене на улики. Диоген нямаше да рискува да се навърта наоколо, както впрочем и самият той.

Чу скърцане на гуми, писъка на разтревожени сирени, докато фалангата от полицейски коли се спускаше по „Орегон“, вече само на няколко секунди оттук. Пендъргаст се обърна да погледне приятеля си за последен път, бързо изтри излишната влага от очите си и се спусна по стълбите.

Входната врата сега бе широко отворена, а аларменото табло мигаше в червено. Той прелетя над неподвижното тяло на ваймаранера, излезе, грабна куфарчето си, спринтира през двора и, хвърляйки русите косми в купчина мъртви листа, изчезна като дух в сенчестите дълбини на Рок Крийк.

Марго Грийн пристигна първа във величествената конферентна зала „Мърчисън“ на музея. Докато сядаше в един от старите кожени столове около масивната дъбова маса от деветнайсети век, тя поглъщаше с очи странните, но и малко стряскащи детайли: трофейните глави на сега застрашени видове, които украсяваха стените; двойката слонски бивни около вратата; африканските маски, кожите на леопард, зебра и лъв. Мърчисън бе направил експедиция в Африка преди повече от век и се бе радвал на кариера на велик бял ловец заедно с по-сериозната професия на антрополог. В отсрещната страна на залата имаше дори две кошчета за отпадъци, изработени от слонски стъпала. Но това бе музей, а един музей не трябва да изхвърля нищо, без значение колко политически некоректно може да стане по-късно.

Марго използва няколкото мига затишие преди да са дошли останалите, за да прегледа бележките си и да систематизира мислите си. Чувстваше нарастващо безпокойство, което не успяваше да потисне. Правилно ли постъпваше? Беше тук от шест седмици и с първия си брой на „Музеология“ като главен редактор сама се бе поставила в центъра на дискусии и спорове. Защо това бе толкова важно за нея?

Но вече знаеше отговора. От лична гледна точка, тя трябваше да защитава нещо, в което вярва. А в професионален план, като главен редактор, това беше най-правилната позиция. Читателите щяха да очакват списанието да излезе с коментар по въпроса. Мълчанието или увъртането, дрънкането на глупости в една уводна статия щяха да се забележат от всички. Затова беше важно да покаже, че „Музеология“ ще продължи да бъде актуална и свързана с животрептящите проблеми на съвремието, без да се страхува от евентуалните конфликти. Това беше нейната възможност да демонстрира пред хората от бранша как тя разбира смисъла на работата си.

Върна се отново към бележките си. Тъй като въпросните експонати бяха собственост на отдела по антропология, техните куратори бяха най-обезпокоени. И понеже нямаше да получи втори шанс да изложи случая пред целия отдел, искаше да го направи по правилния начин.

Започнаха да прииждат и други куратори, кимаха й и бърбореха помежду си, дрънчаха с почти празната кафеварка, която превръщаше в катран остатъците от приготвеното сутринта кафе. Някой си наля една чаша, но побърза да я остави с шумно изтракване и потиснат израз на отвращение. Пристигна и Нора Кели, поздрави сърдечно Марго и седна на мястото си от отсрещната страна на масата. Марго огледа залата.

Всичките десет куратори бяха вече тук.

Последният, който дойде, беше Хюго Менцес, директор на отдел антропология след смъртта на д-р Фрок преди шест години. Менцес отправи към Марго специална усмивка и й кимна, след което седна начело на празната маса. Понеже по-голямата част от статиите в „Музеология“ бяха на антропологична тема, той бе определен да следи работата в списанието. И — подозираше тя — той бе човекът, който я бе назначил на този пост. За разлика от целия останал персонал, който предпочиташе дипломатически куфарчета, Менцес носеше елегантна чанта от платно с дълга дръжка за през рамо на „Джон Чапман и Компания“, топ-производител на ловни и риболовни облекла. В момента изваждаше някакви листове от нея, изравняваше ги и ги подреждаше. После сложи очила за четене, нагласи вратовръзката си и приглади буйната си побеляла коса. Най-накрая погледна часовника си, вдигна живите си сини очи към чакащата група и прочисти гърло.

— Радвам се да ви видя всички тук — каза той; гласът му прозвуча тънко. — Да започваме ли?

Настъпи шумолене на листове.

— Вместо да процедираме по обичайния начин — рече той като погледна Марго, — нека да преминем право на въпроса, който знам, че вълнува умовете на всички ви: случая с Великите маски на Кива.

Ново шумолене на листове, съпроводено с погледи към Марго. Тя изправи гръб и се постара да запази лицето си спокойно и безстрастно. Дълбоко в сърцето си вярваше, че е права и това й даваше силата и увереността, от които имаше нужда.