— Продължете — каза Хейуърд възможно най-любезно.

— Причината, поради която пусках програмата три пъти, е че исках да съм абсолютно сигурен за това съвпадение. Шокираща работа, капитане. Не можем да си позволим да сбъркаме.

— Та? — Хейуърд едва дишаше.

— Няма да повярвате. ДНК-то съвпадаше с това на един от топ-агентите на Бюрото.

Хейуърд издиша.

— Вярвам. Бог да ни е на помощ, вярвам.

Ели Глин чакаше в малкия си офис на четвъртия етаж в сградата на „Ефективни инженерни решения“. Това бе мрачна стая, в която имаше само маса, няколко компютъра, малка библиотечка и часовник. Стените бяха боядисани в сиво и в цялото помещение нямаше нищо, което да носи печат на индивидуалност, освен малката снимка на добре сложена блондинка в униформа на морски капитан, която махаше от мостика на някакъв танкер. Под образа бе изписана строфа от стихотворение на Одън.

Лампите в офиса бяха угасени и единствената светлина идваше от големия плосък монитор с висока разделителна способност, който бе свързан с камера в един офис в сутерена на сградата. В момента на екрана се виждаха двама души: субектът, Пендъргаст и специалистът психолог в ЕИР — Ролф Краснер, който го подготвяше за въпросите.

Глин наблюдаваше тънката фигура на Пендъргаст с интерес. Проницателността на агента, която бе свалила маската на Глин, изключителната му способност да открива и интерпретира детайли, пръснати из стая, която сама по себе си бе истинско тресавище от детайли, беше изнервила Глин и по някакъв странен начин дълбоко го бе впечатлила.

Той се обърна отново към папката, която Пендъргаст му бе дал, без да изпуска ставащото на монитора, с изключен тук. Колкото и маловажен да бе в сравнение с мащаба на другите проекти, случаят „Пендъргаст“ си имаше своите предизвикателства. Например почти библейските — като на Каин и Авел — отношения между тези двама необикновени братя. Защото Пендъргаст беше необикновен — Глин никога преди не бе срещал друг човек, чийто интелект да може да уважава като равен на собствения му. Винаги се бе чувствал донякъде изолиран от масата хора. А ето че тук стоеше мъж, с когото, ако трябваше да използва отвратителния език на съвремието, можеше да се идентифицира. Фактът, че братът на Пендъргаст изглежда беше дори още по-интелигентен, и в същото време дълбоко покварен, правеше нещата още по-интригуващи. Това явно бе един човек дотолкова обладан от омраза, че бе посветил живота си на нея, подобно на обсебен от чувствата си влюбен. Каквото и да стоеше в дъното на тази ненавист, вероятно бе нещо потресаващо.

Глин отново обърна очи към монитора. Ролф Краснер явно бе готов да започне. Психологът на ЕИР беше изтъкан от обезоръжаваща дружелюбност, съчетана с безупречен професионализъм. Трудно можеше да се повярва, че този весел, кръглолик, непретенциозен човек с виенски акцент може да представлява заплаха. Разбира се, на пръв поглед той изглеждаше възможно най-безопасната личност — докато не го видите в действие. Глин знаеше колко ефективна може да бъде стратегията „Доктор Джекил и мистър Хайд“ (Герои от едноименния роман на Р. Л Стивънсън, които символизират доброто и злото в характера иа една и съща личност — Б. пр.) с един нищо неподозиращ субект.

От друга страна Краснер никога не бе попадал на субект като този.

Глин се наведе и включи звука.

— Господин Пендъргаст — тъкмо казваше Краснер любезно. — Мога ли да ви почерпя с нещо, преди да започнем? Вода? Газирана напитка? Двойно мартини? — Последва хихикане.

— Нищо, благодаря.

Пендъргаст не изглеждаше в настроение. Точно както се очакваше. ЕИР бяха развили три различни модела за разпит, всеки от които подхождаше на определен личностен тип, наред с експериментален четвърти модел, който се използваше само върху най-трудните, неподатливи — и интелигентни — субекти. След като прелистиха папката на Пендъргаст и обсъдиха ситуацията, единодушно се съгласиха кой модел трябва да се използва. Пендъргаст щеше да бъде едва шестият, върху който щяха да приложат този метод. Той никога не се проваляше.

— Използваме някои от техниките на добрата старомодна психоанализа — обясни Краснер. — А една от тях е да легнете на кушетката, без да виждате психоаналитика. Моля, настанете се удобно.

Фигурата легна върху кушетката, застлана с пищна брокатена кувертюра и сложи белите си ръце върху гърдите. Ако се изключеха парцаливите дрехи, с които се бе дегизирал агентът, сцената обезпокоително напомняше на бдение над мъртвец. Какво възхитително създание е този човек, помисли си Глин, докато придвижваше инвалидната си количка по-близо до монитора.

— Може би разпознавате офиса, в който се намираме, господин Пендъргаст? — каза Краснер, суетейки се, преди да започне.

— Да „Берггасе“, № 19.

— Точно така! Създаден по образец на офиса на самия Фройд във Виена. Дори успяхме да се сдобием с някои от неговите африкански дърворезби. А този персийски килим в средата също е негов. Фройд наричал офиса си gemutlich, което е една почти непреводима немска дума, означаваща уютен, задушевен, удобен, домашен, приветлив — това е и атмосферата, която се постарахме да създадем. Говорите ли немски, господин Пендъргаст?

— Немският не е от моите езици, за голямо съжаление. Щеше да ми бъде приятно да чета Гьотевия „Фауст“ в оригинал.

— Изумително произведение, могъщо, но и поетично. — Краснер седна на един дървен стол извън полезрението на Пендъргаст.

— Използвате ли свободно-асоциативните методи на психоанализата? — попита Пендъргаст сухо.

— О, не! Развихме наша собствена техника. И тя всъщност е много проста — няма трикове, няма интерпретация на сънища. Единственият фройдистки елемент в нашата техника е декорът на офиса. — Той отново изхихика.