Напред тунелът се стесняваше и се разделяше на две. Вдясно проходът продължаваше да се вие надолу в мрака; наляво един по-тесен коридор водеше хоризонтално. Констанс избра него, като следваше завоите и извивките му в продължение на стотина метра После спря и най-сетне включи фенерчето.

Жълтата му светлина показа, че проходът се разширява рязко и свършва в малка, уютна стаичка, три на два метра. Подът бе покрит със скъп персийски килим, донесен от една от стаите в сутерена на имението отгоре. Силуетът на голите каменни стени бе смекчен от репродукции на ренесансови творби: Пармиджаниновата Мадона с дългата шия, Бурята на Джорджоне и още няколко. В отсрещния край на нишата имаше легло, а до него — малка масичка. Произведения на Такъри, Тролоп и Джордж Елиът бяха педантично подредени до „Държавата“ на Платон и „Изповедите“ на Свети Августин.

Тук под земята беше много по-топло. Въздухът миришеше не неприятно на скали и пръст. Все пак тази топлина и плахите опити за създаване на домашен уют представляваха за Констанс слаба утеха.

Тя сложи фенерчето на масата, седна пред нея и се загледа настрани. Тук, в скалната повърхност на около метър над пода, имаше вдлъбнатина. Извади оттам подвързана в кожа книга: последният том от дневника, който бе водила от минилите дни, когато все още беше повереница на роднината па Пендъргаст.

Отвори дневника и бавно, замислено започна да прелиства страниците, докато стигна и последния лист. В горния ъгъл бе изписана дата през юли миналата година.

Констанс прочете тази страница веднъж, после втори път, бършейки бликналите сълзи. После с тиха въздишка върна дневника обратно.

Още четиридесет и два тома, еднакви по форма и големина, стояха в нишата. Докато по-близките томове изглеждаха доста нови, тези, които се намираха по-дълбоко, бяха поизносени от времето.

Констанс седеше и ги гледаше, ръката й почиваше замислено на ръба на вдлъбнатината. Движението бе оголило ръката й, разкривайки дълга редица от малки, заздравели белези: двайсет или трийсет еднакви успоредни следи.

С нова въздишка тя се извърна настрани. Угаси фенерчето и — като отправи кратка молитва към близката и бдителна гъмнина — се примъкна към леглото, обърна лице към стената и легна с отворени очи, като се подготвяше, доколкото може, за кошмарите, които неизбежно щяха да дойдат.

Виола Маскелене взе куфарите си от лентата за багажи на летище „Кенеди“, нае човек, който да ги натовари в една количка и мина през митническата проверка. Минаваше полунощ, затова не чака дълго. Отегченият служител й зададе няколко безцелни въпроса, подпечата английския й паспорт и я пусна.

В залата за пристигащи чакаше неголяма тълпа Тя се спря, оглеждайки лицата, докато забеляза един висок мъж в сив спортен костюм, който стоеше встрани. Веднага го позна — приликата с брат му беше толкова поразяваща, с неговото високо гладко чело, изваяния нос и аристократична осанка. Само гледката на един човек, който така много приличаше на Пендъргаст, накара сърцето й да ускори ритъма си. Но между тях имаше и разлики. Този беше по-висок и не толкова сух, може би малко по-набит; но лицето му бе по-остро, а скулите и надочната кост — по-изразени; белези, които взети заедно, придаваха на лицето странно асиметричен вид. Косата му беше с рижав оттенък, а брадата — гъста и добре оформена. Но това, което най-стряскащо го отличаваше, бяха очите: едното имаше наситен лешниково-зелен цвят, а другото — млечно син. Тя се зачуди дали не е сляп с това око — то изглеждаше мъртво.

Виола се усмихна и му махна леко.

Той също се усмихна и се приближи с отпусната походка и протегнати ръце. Стисна ръката й с двете си хладни и меки длани.

— Лейди Маскелене?

— Наричайте ме Виола.

— Виола. Очарован съм. — В гласа му звучаха много от меките южняшки нотки, така характерни за брат му, но при все че маниерът му на говорене бе почти толкова небрежен, колкото походката, думите бяха много ясно артикулирани, сякаш с отхапани краища. Това беше необичайна, почти стряскаща комбинация.

— За мен е удоволствие да се запознаем, Диоген.

— Брат ми беше много потаен що се отнася до вас, но знам, че няма търпение да ви види. Това ли е багажът ви? — Той щракна с пръсти и един носач се втурна към тях. — Погрижете се багажът на дамата да бъде занесен в черния Линкълн, паркиран отпред. Багажникът е отворен. — В ръката му като по магия се появи двайсетдоларова банкнота, но мъжът беше толкова очарован от Виола, че за малко да не я забележи.

Диоген отново се обърна към нея.

— Как мина пътуването ви?

— Пълен кошмар.

— Съжалявам, че нямаше как да ви предложа по-удобен полет. Времената са доста трудни за брат ми, както знаете, затова съгласуването на срещата беше малко сложно.

— Няма значение. Важното е, че съм тук.

— Действително. Ще тръгваме ли? — Той й предложи ръката си и тя се облегна на нея.

Оказа се изненадващо силна, с мускули, твърди като стомана — нещо много по-различно от впечатлението за мекота и отпуснатост, което оставяха движенията му.