Гласът на Сейнт Джон секна, а групата потъна в мълчание. Хач погледна Найдълман: брадичката му леко трепереше, бе присвил очи.

— Както виждате — заговори отново Сейнт Джон, — по всичко личи, че ключът към Шахтата е в това, че няма ключ. Това сигурно е било последното отмъщение на Макалън срещу пирата, който го е отвлякъл: да погребе съкровището му по такъв начин, че никога да не може да бъде извадено. Не и от Окъм. Не и от когото и да било.

— Въпросът е — намеси се гласът на Стрийтър, — че не е безопасно който и да е да влиза в Шахтата, преди да сме разшифровали и анализирали и останалата част от дневника. Изглежда Макалън е заложил някакъв капан за всеки, който…

— Глупости — прекъсна го Найдълман. — Опасността, за която пише, е капанът, който е убил Саймън Рътър преди двеста години и е наводнил Шахтата.

Последва ново дълго мълчание. Хач погледна първо Бонтер, а после — Найдълман. Лицето на капитана си оставаше каменно, с присвити, неподвижни устни.

— Капитане? — долетя отново гласът на Стрийтър. — Сейнт Джон не го тълкува точно така…

— Това е уловка — сопна се капитанът. — Ние вече почти свършихме тук, остава ни да монтираме и да калибрираме още няколко сензора, след което излизаме.

— Мисля, че Сейнт Джон има право — рече Хач. — Трябва да прекратим, поне докато не разберем за какво говори Макалън.

— Съгласна съм — подкрепи го Бонтер.

Найдълман заби поглед между двамата.

— В никакъв случай — отсече безцеремонно той. Затвори торбата си и погледна нагоре. — Мистър Уопнър?

Пограмистът не бе на стълбата и по интеркома не последва отговор.

— Сигурно е влязъл в тунела да калибрира сензорите, които монтирахме в сводестото помещение — предположи Бонтер.

— Тогава трябва да го повикаме да излезе. Господи, той сигурно е изключил предавателя си.

Капитанът тръгна нагоре по стълбата, мина покрай тях и продължи. Стълбата леко потрепери под тежестта му.

„Един момент — помисли си Хач — тук нещо не е наред.“ Преди стълбата беше стабилна.

Сетне това се повтори: леко потрепване, едва доловимо под пръстите на ръцете и под краката му. Той погледна въпросително Бонтер, а в очите й прочете, че и тя го бе усетила.

— Доктор Магнусен, докладвайте! — рече остро Найдълман. — Какво става?

— Всичко е нормално, капитане.

— Ранкин? — извика го по радиото Найдълман.

— Уредите показват сеизмична активност, но е далеч под опасното ниво. Има ли някакъв проблем?

— Ние усетихме… — започна капитанът.

Изведнъж мощно разтърсване усука стълбата и захвата на Хач. Единият му крак се хлъзна от стъпалото и той стисна отчаяно перилата, за да запази равновесие. С периферното си зрение зърна Бонтер, която се държеше здраво. Последва нов трус, сетне друг. Хач чу над главата си далечен тътен, сякаш се свличаше земна маса, както и тихо, едва доловимо бучене.

— Какво, по дяволите, става? — извика капитанът.

— Сър! — долетя гласът на Магнусен. — Засичаме разместване на земни пластове някъде около вас.

— Добре, вие печелите. Да открием Уопнър и да се махаме бързо от тук.

Те се изкатериха по стълбата до площадката на трийсет и третия метър, входът на сводестия тунел бе над тях, зееща паст от изгнило дърво и пръст. Найдълман надникна вътре и лъчът на лампата на шлема му прониза влажния мрак.

— Уопнър? Хайде, размърдай се. Прекратяваме мисията.

Хач се вслуша, но от тунела се носеше единствено тишина и лек, студен ветрец.

Найдълман продължи да оглежда тунела още миг-два. После погледна с присвити очи първо Бонтер, а после и Хач.

Изведнъж, сякаш жегнати от една и съща мисъл, и тримата откопчаха карабините си и се закатериха към входа на тунела, влязоха вътре и хукнаха. Хач не си спомняше тунелът да бе толкова нисък. А и самият въздух в него бе сякаш по-различен.

Сетне тунелът изви в малка каменна камера. Двата пиезоелектрични сензора си стояха на срещуположните й стени. До единия бе палмтопът на Уопнър с изкривена под невъзможен ъгъл антена. В камерата се носеха вълма мъгла, пронизвани от лампите на шлемовете им.

— Уопнър? — извика Найдълман и завъртя лампата си. — Къде, по дяволите, се е дянал?

Хач задмина Найдълман и видя нещо, което смрази кръвта във вените му. Един от масивните камъни на свода се бе стоварил върху стената на помещението. Хач забеляза дупката в тавана, Досущ като от изваден зъб; от нея се свличаха бучки влажна, кафеникава пръст. На пода — там, където основата на падналия камък бе притисната към стената — той забеляза нещо бяло и черно. Като приближи, Хач видя, че бе една от гуменките на Уопнър, която се подаваше между каменните плочи. В следващия миг се озова до нея и светна с фенера си между двата камъка.