Хач се изненада, че Найдълман можеше да говори толкова пресметливо за Уопнър, след като натрошеният труп на програмиста лежеше само на два метра от него.

— Ами Стрийтър? — попита той.

Капитанът поклати глава.

— Стрийтър и аз сме заедно от Виетнам насам. Той бе старшина на моята канонерка. Знам, че много-много не се имате с него, знам, че той е малко чешит, но няма как да бъде саботьорът. Няма. Всичко, което притежава, го е вложил в това начинание. Ала има и по-дълбоки причини. Някога, преди време, му спасих живота. След като си бил на война и си водил битки рамо до рамо с някого, между вас никога не може да съществува лъжа.

— Добре — отвърна Хач. — Но можеш ли да посочиш причина защо някой ще иска да саботира разкопките?

— Мога да посоча няколко — каза Найдълман. — Ето една: индустриален шпионаж. Не забравяй, че „Таласа“ не е единствената компания за търсене на съкровища в света. Ако се провалим или банкрутираме, ще се отвори вратата за някой друг.

— Не и без моето сътрудничество.

— Те не знаят това.

Найдълман направи пауза.

— А дори и да знаят, едно решение винаги може да се промени.

— Не знам — каза Хач. — Трудно ми е да повярвам, че…

Гласът му заглъхна като си спомни как предишния ден се натъкна на Магнусен в зоната, където се каталогизираха намерените предмети. Тя разглеждаше златния дублон, намерен от Бонтер. Тогава това го учуди: инженерката, обикновено толкова спокойна и лишена от индивидуалност, се взираше изпитателно в монетата, а върху лицето й бе изписано изражение на грубо, разголено желание. Когато той влезе, тя бързо остави монетата с плах, едва ли не гузен жест.

— Не забравяй — продължи капитанът, — че тук чака да бъде извадено съкровище за два милиарда долара. Много хора на този свят са готови да застрелят продавача в някое магазинче за алкохол и за двайсет долара. А колцина биха извършили каквото и да е престъпление, включително и убийство, за два милиарда?

Въпросът увисна във въздуха. Найдълман се изправи и закрачи неспокойно пред прозореца, като подръпваше дълбоко от лулата си.

— Сега, след като Шахтата е осушена, можем да съкратим работната ръка наполовина. Вече изпратих баржата и плаващия кран обратно в Портланд. Така задачите ни по безопасността стават по-лесни. Ала нека бъдем наясно с едно. Саботьорът също няма да спи. Той или тя може би са повредили компютрите, за да принудят Кери да се включи в екипа ни сутринта. Ала всъщност не друг, а Макалънуби Кери Уопнър. — Той се извърна рязко от прозореца. — Точно така, както е убил и брат ти. Този човек прекрачи три столетия, за да ни удари. Но за Бога, Малин, не можем да се оставим той да ни победи. Ние ще разрушим Шахтата му и ще вземе златото. Както и меча.

Множество противоречиви чувства бушуваха у седящия в мрака Хач. Никога не бе мислил за Шахтата от такава гледна точка. Но беше вярно: Макалън в известен смисъл наистина бе убил брат му и почти толкова невинния компютърен програмист. В основата си Наводнената шахта бе жестока, хладнокръвна машина за убиване.

— Не знам дали има саботьор — каза бавно той, — но мисля, че за Макалън си прав. Виж какво пише той в последния си запис в дневника. Че е проектирал Шахтата да убие всекиго, който се опита да я ограби. Ето още една причина да вземем таймаут, да проучим дневника, да преосмислим подхода си. Действаме твърде бързо, прекалено бързо.

— Малин, но именно това е погрешниятподход — гласът на Найдълман изведнъж прозвуча високо в малкия кабинет. — Не разбираш ли, че това ще бъде от полза за саботьора? Ние трябва да продължим напред с възможно най-голяма бързина, да картираме вътрешността, да монтираме укрепващата конструкция. Освен това всеки ден забавяне означава нови усложнения, нови пречки. А „Таласа“ плаща на „Лойдс“ по 300 000 долара на седмица за застраховки. Този нещастен случай ще удвои вноските ни. Вече надхвърляме бюджета и инвеститорите ни не са доволни. Малин, ние сме толкова близо до целта. Как можеш да предлагаш да намалим темпото точно сега?

— Всъщност — отвърна твърдо Хач — аз предлагах да приключим за този сезон и да възобновим работата през пролетта.

Когато Найдълман пое дълбоко въздух, се чу силно изсъскване.

— Слушай, какво говориш? Ще трябва да демонтираме водонепроницаемата камера, да наводним отново шахтите, да разглобим Ортанк и „Остров–1“. Не, не говориш сериозно.

— Слушай — рече Хач. — През цялото време досега приемахме, че съществува някакъв ключ към камерата със съкровището. Сега разбрахме, че такъв ключ няма. Дори напротив. Тук сме вече три седмици. Август почти си отива. С всеки ден се увеличава възможността да ни връхлети буря.

Найдълман отхвърли с жест думите му.

— Не сме строили тук с детски конструктор. Можем да издържим на всяка буря, дори и на ураган, ако се наложи.

— Не говоря за урагани или за южняка. Подобни бури се предсказват три-четири дни напред — достатъчно време, за да се напусне острова. Говоря за североизточните бури. Те могат да връхлетят тези брегове ненадейно — без предупреждение, в рамките на едно денонощие. И ако това стане, ще извадим голям късмет само да се качим на корабите си и да се скрием в пристанището.