— Значи още го няма съдебният лекар, така ли? — попита Найдълман.

Мълчанието на Хач бе достатъчен отговор. Бяха поискали да пренесат Уопнър на сушата, но съдебният лекар, придирчив и подозрителен човек, който бе пристигнал чак от Мачияспорт, настоя колкото е възможно по-малко да местят трупа.

Капитанът пуши известно време мълчаливо, а единственият знак за присъствието му бе проблесването от време на време на огънчето на лулата.

— Малин? — рече тихо той.

— Да — отвърна Хач, гласът му излезе пресипнал, сякаш не беше неговият собствен.

— Това бе ужасна трагедия. За всички нас. Аз много обичах Кери.

— Да — съгласи се отново Хач.

— Спомням си — продължи капитанът, — веднъж ръководех екип по дълбоководно спасяване край остров Сейбъл. Гробището на Атлантика. Имахме шестима водолази в барокамерата, правеха декомпресия, след като се бяха спускали до сто метра дълбочина до една нацистка подводница, натоварена със злато. Нещо стана и люкът на камерата се повреди.

Хач го чу как се размърда на стола си.

— Можеш да си представиш какво стана. Масирана емболия. Първо ти пръска мозъка, а после спира и сърцето.

Хач не отвърна нищо.

— Един от тези млади водолази бе моят син.

Хач погледна към тъмната фигура.

— Съжалявам много — рече той. — Нямах и представа, че…

Изведнъж се спря. „Нямах представа, че си бил баща. Или съпруг.“ Всъщност, той не знаеше нищичко за личния живот на Найдълман.

— Джеф бе единственото ни дете. Смъртта му бе много тежък удар и за двама ни, и жена ми — Аделаид — ами, тя просто не можа да ми го прости.

Хач продължи да мълчи, спомни си неподвижните черти на лицето на майка си в онзи ноемврийски следобед, когато научиха за смъртта на баща му. Тя бе взела порцеланов свещник от лавицата над камината, избърса го разсеяно с престилката си, върна го на място, сетне взе друг, избърса и него, отново и отново. Лицето й бе сиво като пусто небе. Запита се какво ли правеше сега майката на Кери Уопнър.

— Господи, колко съм уморен.

Найдълман отново се размърда на стола, този път по-живо, сякаш за да се разбуди.

— Тези неща се случват в този бизнес — рече той. — Неизбежни са.

— Неизбежни — повтори Хач.

— Не се опитвам да оправдая случилото се. Кери бе наясно с рисковете и той направи избора си. Като всички нас.

Въпреки нежеланието си, Хач се улови, че погледът му неволно се плъзга към обезобразения труп под чаршафа. По него се бяха появили тъмни петна и на лунната светлина те приличаха на груби черни дупки. Запита се дали Уопнър наистина бе направил сам избора си.

— Въпросът е — капитанът сниши тон — да не позволим това да ни нанесе поражение.

Хач с усилие отмести поглед. Въздъхна дълбоко.

— Мисля, че и аз съм на същото мнение. Стигнахме толкова далеч. А и смъртта на Кери ще стане още по-безсмислена, ако напълно изоставим проекта. Ще преразгледаме процедурите за безопасност, колкото и време да ни потрябва. Тогава ще можем…

Найдълман се поизправи и се наведе напред на стола си.

— Колкото време ни потрябва ли? Ти не ме разбра, Малин. Ние трябва да продължим още утре.

Хач се намръщи.

— Как бихме могли, след всичко това, което се случи? Първо, духът на хората е паднал до дъното. Този следобед дочух разговор на двамина от работниците под прозореца ми: те твърдяха, че цялото начинание е прокълнато, че никой никога няма да извади съкровището.

— Тъкмо за това трябвада продължим — поде отново капитанът, вече с настойчив тон. — Да прекратим симулациите, да ги накараме да се забравят в работата. Не е учудващо, че хората са разтърсени. Какво друго може да се очаква след такава трагедия? Приказките за проклятия и старите припеви за свръхестественото са изкусителна, подкопаваща сила. И тъкмо за това дойдох тук да поговорим.

Той премести стола си по-близо.

— Всичките тези неприятности, които имаме с техниката. Всичко работи просто безпогрешно, докато не бъде инсталирано на острова, след което се появяват необясними проблеми. Това ни докара забавяния и преразходи. Да не говорим за падането на духа. — Той пак взе лулата си. — Мислил ли си за евентуалната причина?

— Всъщност не. Не знам много за компютрите. Кери не можа да разбере причината. Той все повтаряше, че действала някаква зла сила.

Найдълман издаде тих подигравателен звук.

— Да, дори той. Странно е един компютърен специалист да бъде толкова суеверен. — Обърна се и дори в тъмното Малин усети силата на погледа му. — Е, аз мислих много по въпроса и стигнах до заключение. И то не е в полза на някакво проклятие.

— А какво е тогава?

Лицето на капитана се освети за кратко, докато палеше отново лулата си.

— Саботаж.

— Саботаж ли? — прошепна изумен Хач. — Но кой? И защо?

— Не знам. Все още не знам. Ала е очевидно, че е някой от нашия вътрешен кръг, някой който има пълен достъп до компютърната система и екипировката. Това са Ранкин, Магнусен, Сейнт Джон, Бонтер. Дори Уопнър, който сам попада в клопката си.