Преди двайсетина години Малин Хач бе един от тези несръчни девственици. И ето, че сега бродеше пак по тези пътеки из горичката, без да е сигурен какъв точно импулс го бе довел до това място. Бе разпознал почерка на дядо си върху един от листите, скрити в гардероба. Тъй като не бе в състояние да ги прочете веднага, той излезе от къщата с намерението да се поразходи по крайбрежната улица. Ала краката му сами го отведоха извън града, покрай ливадите на Форт Блаклок към фара на Скърцащото заливче.

Зави по една утъпкана, тънка като конец пътека, която се спускаше през гъсталака. След няколко метра пътеката излезе на малка поляна. От трите й страни се издигаха стръмно скалистите шкарпове на Бърнт хед, покрити с мъх и пълзящи растения. Откъм четвъртата страна гъсталакът скриваше гледката към морето, ала странният шепот на мидените черупки издаваше близостта на брега. Замъглени снопове светлина се спускаха косо през дървесния покров и шареха тревата със слънчеви петна. Хач се усмихна, когато в съзнанието му неканени прозвучаха стиховете на Емили Дикинсън:

Огледа уединената полянка и спомените отново го връхлетяха. Особено за онзи майски следобед, изпълнен с нервно блуждаещи ръце и накъсано, задъхано дишане. Новостта на преживяването, екзотичното чувство, че си нахлул в територията на възрастните, бе опияняващо. Той прогони спомена, изненадан как мисълта за нещо, което се бе случило толкова отдавна, можеше да бъде тъй възбуждаща. Това се бе случило шест месеца преди майка му да им събере багажа и да заминат за Бостън. Клеър повече от всеки друг разбираше настроенията му; приемаше всичкия товар, който той носеше, само защото той бе Малин Хач, момчето, изгубило по-голямата част от семейството си.

„Не мога да повярвам, че това местенце още съществува“, помисли си той. Погледът му попадна на смачкана кутийка от бира, която надничаше зад един камък; местенцето си беше още тук и явно се използваше пак за същите цели.

Седна на уханната трева. Беше хубав, късен летен следобед и поляната му принадлежеше изцяло.

Не, не съвсем. Хач дочу шумолене по пътеката зад гърба си. Обърна се рязко и за своя изненада видя към поляната да пристъпва Клеър.

При вида му тя се закова на място и се изчерви силно. Носеше лятна щампована рокля с дълбоко деколте и голи рамене, а дългата й златиста коса бе сплетена на плитка, която се спускаше по обсипания й с лунички гръб. Тя се поколеба за миг, след това решително пристъпи напред.

— Здравей отново — рече Хач и скочи на крака. — Какъв хубав ден да налети човек на теб.

Опита се тонът му да прозвучи леко и приветливо. Поколеба се дали да се ръкува с нея или да я целуне по бузата, но докато се колебаеше, разбра, че мигът и за двете бе отлетял.

Тя се усмихна леко и кимна.

— Как мина вечерята? — попита той.

Въпросът му прозвуча глуповато, още щом го изрече.

— Добре.

Последва неловка пауза.

— Съжалявам — рече тя. — Сигурно наруших уединението ти.

Обърна се да си върви.

— Почакай! — извика той по-силно, отколкото бе искал. — Исках да кажа, че не е нужно да си вървиш. Просто се разхождах. Освен това ми се иска да наваксам.

Клеър се огледа малко нервно.

— Знаеш как е в малките градчета. Ако някой ни завари тук, ще си помисли, че…

— Никой няма да ни зърне — рече той. — Това е Скърцащата полянка, не помниш ли?

Той седна отново и потупа мястото до себе си. Тя приближи и приглади роклята си със стеснителния жест, който той много добре помнеше.

— Странно е, че се срещнахме точно тук — рече той.

Тя кимна.

— Спомням си онова време, когато си слагаше дъбови листа около ушите, качваше се на онзи камък и рецитираше целия „Ликид“. 30

Хач бе изкушен да спомене още някои неща, които той пък помнеше.

— И ето ме сега, стар касапин, да подхвърлям медицински метафори вместо отвлечената поезия.

— Както преди… преди двайсет и пет години ли? — попита тя.

— Почти. — Той замълча в един неловък миг. — И какво прави ти през цялото това време?

— Нали знаеш? Завърших гимназия, възнамерявах да отида в Ороно и да запиша Щатския университет в Мейн, ала вместо това налетях на Уди. Омъжих се, нямаме деца. — Тя сви рамене, седна на близкия камък и прегърна коленете си. — Това е всичко.

— Нямате деца ли? — попита Хач.

Още в гимназията Клеър говореше за желанието си да има деца.

— Не, нямаме — отвърна делово тя. — Ниско процентно съдържание на сперматозоиди.

Последва мълчание. А след това Хач — за свой ужас и поради причина, която не можеше да си обясни — усети как го облива радостна вълна при този нелеп развой, който бе приел разговорът им. Изсумтя неволно, след това избухна в смях и продължи да се смее, докато не го заболя коремът и по лицето му не започнаха да се стичат сълзи. Замъгленият му поглед улови Клеър, която също се смееше тъй силно, като самия него.