— Как да го прибере?

— Чрез тайна задна врата. Ала Макалън е имал нещо друго наум. За да отмъсти за отвличането си, той е проектирал Шахтата така, че никой, дори и Ред Нед да не може да се добере до съкровището. Направил я е така, че ако Ред Нед някога се опита да го стори, да бъде убит. Разбира се, Ред Нед е загинал преди да се завърне да потърси плячката си, ала Шахтата се съпротивлява на нападенията оттогава насам. Ние обаче използваме технологии, които Макалън дори не би могъл да сънува. А сега, след като Шахтата бе осушена, получихме възможността да разберем какво точно е построил. Макалън е проектирал църкви. Знаеш какви сложни вътрешни и външни подпори имат църквите, за да не се срутят, нали? Е, Макалън просто е обърнал схемата наопаки и е използвал същата система от подпори за строителството на Шахтата. След това, при напълването на Шахтата, тайно е махнал най-важните подпори. Никой от пиратите не би заподозрял, че има нещо нередно. Когато Окъм се завърне, той би трябвало да построи отново водонепроницаемата камера, да затвори наводнителните тунели и да осуши, ако е необходимо Шахтата. Ала когато се опита да прибере съкровището, цялата Шахта би трябвало да се срути върху него. Това е капанът на Окъм. Ала като възстановим укрепването, характерно за катедралната кула, можем да стабилизираме Шахтата и да измъкнем съкровището без всякакъв риск.

— Това е невероятно — рече тя.

— Да, така е.

— Тогава защо не се радваш?

Хач замълча един миг.

— Толкова ли е очевидно? — засмя се тихо той. — Въпреки всичко, което се случи, предполагам, че има моменти, в които се чувствам малко раздвоен за целия проект. Златото, или съблазънта на златото, влияе по необичаен начин върху хората. Аз не правя изключение. Непрекъснато си повтарям, че всичко това е за да разбера какво се е случило с Джони. Възнамерявах да вложа своя дял във фондация в негова памет. Но от време на време се улавям да мисля какво бих сторил с всичките тези пари.

— Това е естествено, Малин.

— Може би. Но от туй не ми става по-топло. Нали не си забравила, че твоят преподобен е раздал всичко, което е притежавал? — Той въздъхна. — Може би той е донякъде прав в отношението си към мен. Във всеки случай досега не изглежда да е навредил много с противопоставянето си.

— В това отношение грешиш — погледна го Клеър. — Чу ли за проповедта му в неделя?

— Дочух нещичко.

— Той прочете откъс от „Откровението на Йоана.“ Въздейства много силно върху рибарите. А чу ли, че изнесе Камъка на проклятието.

Хач се намръщи.

— Не.

— Той каза, че съкровището било на стойност два милиарда долара. И че ти си го излъгал, като си му казал, че е далеч по-скромно. Излъга ли го, Малин?

— Аз… — Хач се спря, не знаеше дали да се ядоса повече на себе си, или на Клеър. — Предполагам, че бях заел отбранителна позиция, след като той така ме притисна в ъгъла на Празника на омара. И, да — посмалих числото. Не исках да му давам на въоръжение повече информация от необходимата.

— Е, сега вече е добре въоръжен. Уловът тази година е спаднал и в съзнанието на рибарите това се свързва с разкопките. Той настина успя да разцепи града по този въпрос. Най-накрая откри каузата, която търсеше през последните двайсет години.

— Клеър, уловът спада всяка година. От половин век уловите на риба и на омари са прекалено големи за нормално възпроизводство.

— Ти го знаеш, аз също го зная. Но сега те имат нещо, за което да обвиняват. Малин, те планират някакъв протест.

Хач я погледна.

— Не знам подробностите. Но откак сме се оженили не съм виждала Уди толкова ангажиран. И всичко това стана през последните ден-два. Той обединява рибарите и ловците на омари и те планират нещо голямо.

— Можеш ли да научиш нещо повече?

Клеър замълча, забила поглед в тревата.

— Казах ти толкова много — рече след малко тя. — Не ме карай да шпионирам съпруга си.

— Извинявай — каза Хач. — Нямах това предвид. Знаеш, че то е последното нещо, което бих поискал.

Клеър изведнъж скри лице в шепите си.

— Ти не разбираш — извика тя. — О, Малин, само да можех…

Раменете й се отпуснаха и тя се разрида. Малин нежно обхвана рамото й с ръка.

— Извинявай — изхлипа тя. — Държа се като дете.

— Ш-ш-ш-т — прошепна той и я потупа по раменете.

След като риданията й стихнаха, той вдиша свежия ябълков аромат на косата й, усети влажния й дъх да прониква през ризата му. Бузата й опираше неговата и докато тя шепнеше нещо неразбираемо, той усети как топлата струйка на сълзата докосна устните му. Пое я с език. А когато тя се обърна към него, той отдръпна глава назад, за да може да докосне устните й със своите. Целуна я леко, усети плавната линия на устните й, отпуснатата долна челюст. Целуна я отново, този път малко по-силно. И тогава изведнъж устните им се впиха, а ръцете й се заровиха в косите му. Странният шум на прибоя, топлината на поляната сякаш изчезнаха в небитието. Светът сега се състоеше само от тях двамата. Сърцето му се разтупка, когато мушна езика си напред и тя го засмука. Ръцете й вече притискаха раменете му, ноктите й се забиваха в ризата му. Той смътно си спомни, че като деца никога не бяха се целували с такава увлеченост. „Дали пък не е било защото не сме знаели как?“ Наведе се жадно към нея, едната му ръка нежно галеше мъха по врата й, докато другата почти неволно се плъзна в деколтето й, към кръста, към разтреперените й колене. От устните й се откъсна стон и тя разтвори бедра. Той усети тънката струйка пот, която се стичаше по вътрешната страна на коляното й. Ябълковият аромат на въздуха се примеси с мирис на мускус.

Тя рязко се отдръпна от него.

— Не, Малин — произнесе дрезгаво, изправи се и приглади роклята си.

— Клеър — опита се да каже нещо той и протегна ръка.

Ала тя вече се бе извърнала.

Гледаше я как се препъва нагоре по пътеката и как изчезва бързо в зеления гъсталак отвъд поляната. Сърцето му биеше до пръсване, а във вените му течеше буреносната смес от страст, чувство за вина и адреналин. Любовна връзка с жената на проповедника. Стормхейвън никога не би го допуснал. Той просто бе извършил най-неразумното деяние през живота си. Беше грешка, пълна липса на преценка — ала въпреки това, като се изправи и пое бавно по друга пътека, той се улови, че разпаленото му въображение рисува картината на онова, което би се случило, ако Клеър не се бе изтръгнала от обятията му.