— И сегакой се мъчи да спести нещо?

Остин само се усмихна. Колкото и да му се искаше да се довери на Тери, не знаеше до каква степен е лоялна на SOS и лидера й.

— Казах ти достатъчно, за да ти спестя неприятностите.

— Трябва да знаеш, че като ми подхвърляш част от истината, само можеш да разпалиш още повече любопитството ми.

— Просто не забравяй, че любопитството е затрило главата на доста хора. Не искам да те сполети същата съдба.

— Благодаря за предупреждението — каза тя и пусна умопомрачителната си усмивка.

— Няма защо. Можем да продължим този разговор, след като се приберем във Вашингтон.

— Мога да се сетя за безброй хотелски фоайета, подходящи за случайни срещи. Можем да си дадем дума да не говорим за работа.

— Добре, да започнем още сега. — Остин направи знак на сервитьора и поръча два черешови ликьора „Петер Хееринг“.

— Тогава за какво искаш да си говорим? — попита Тери.

— Разкажи ми за SOS.

— Това може да се брои за работа.

— Добре, ще те питам нещо лично. Как стана така, че се забърка с тях?

— Съдба — усмихна се тя. — Преди да стана любителка на китовете, бях защитничка на дърветата. Бъдещето ми е било предначертано още от момента на раждането ми. Родителите ми ме кръстили Торо на името на Хенри Дейвид.

— Тъкмо се чудех откъде е това Тери.

— Е, май съм извадила късмет, че не са ме кръстили Хенри. Баща ми беше екозащитник още преди да се появят днешните движения. Майка ми е от стар американски род, забогатял от роби и ром. От мен се очакваше да се заема със семейния бизнес, след като завърших право в Харвард. А сега е мой ред. Как така се оказа в НАМПД?

Остин й разказа силно съкратена версия на кариерата си.

— В историята на живота ти има период, за който не споменаваш нищо — каза тя.

— Много си наблюдателна. По това време работих за ЦРУ. Отделът ми бе разформирован след края на Студената война. Повече от това не мога да ти кажа.

— Няма проблем — каза тя. — Така към атрактивността ти се добавя и нотка на мистериозност.

Остин се почувства като играч на бейзбол, предвкусващ улавянето на лесен пас. Тери бе насочила разговора към по-интимни теми и той тъкмо се канеше да продължи в същия дух, когато забеляза, че тя гледа някъде зад него. Обърна се и видя Маркъс Райън — приближаваше се към масата им.

— Тери! — възкликна той със заучената си театрална усмивка. — Каква приятна изненада!

— Здравей, Маркъс. Сигурно помниш Кърт Остин от изслушването в Торсхавн.

— Разбира се! Господин Остин даде единствените непредубедени показания в целия онзи фарс.

— Защо не седнеш? — предложи Тери. — Кърт, нали нямаш нищо против?

Остин имаше, и още как. Цялата тази случайна среща здравата намирисваше на предварително режисирана, но въпреки това му бе интересно каква е причината за цялото това представление. Той посочи свободния стол и се ръкува с Райън. Ръкостискането му бе изненадващо силно.

— Само за минута — каза Райън. — Не искам да ви се натрапвам, но се радвам на възможността да благодаря на господин Остин за помощта, която оказа на SOS.

— Не трябва да благодарите на мен. Не го направих, за да помагам на SOS. Беше лична услуга на госпожица Уелд. Тя ме убеди да погледна кораба ви по-отблизо.

— Малцина могат да удържат на нейната убедителност, трябва дай се признае. Въпреки това направихте страшно много за морските създания.

— Спестете хвалебствията и венците, господин Райън. Дадох на Тери данните за саботажа, защото така трябваше, а не защото вярвам в каузата ви.

— Тогава знаете, че нямам вина за сблъсъка.

— Зная, че преднамерено сте засилили напрежението с надеждата да се случи нещо и да се появите по телевизията.

— Отчаяните времена изискват отчаяни постъпки. От онова, което ми е известно за НАМПД, и вашата организация няма нищо против да използва нестандартни методи за постигането на целите си.

— Има голяма разлика. Всеки от нас, като се започне от самия адмирал Сандекър, е готов да поеме отговорността за действията си. Ние не търсим защита зад плакати с миловидни физиономии на тюленчета.

Лицето на Райън стана червено като варено цвекло.

— Винаги съм бил готов да поема отговорността за действията си.

— Естествено, стига да знаете, че има начин да се измъкнете.

Въпреки гнева си Райън се усмихна.

— Вие сте труден човек, господин Остин.

— Старая се.

Тъкмо тогава пристигна келнерът с основните ястия.

— Е, да не ви развалям вечерта — каза Райън. — Беше ми приятно да си побъбрим, господин Остин. Тери, ще ти звънна по-късно.