— Прилича на атлантическа сьомга, но не съм сигурна какво точное. Тези странни бели люспи… Тя е почти албинос. — Гамей изключи камерата и се загледа в полутъмния сандък за риба. — Чуйте я само! Прекалено е голяма и агресивна за нормална риба. Сякаш е нещо като мутант. — Тя се обърна към Нийл. — Откога започнахте да ловите такива чудовища?

Нийл извади угарката от пура от устата си и плю настрани.

— Първите почнаха да се ловят преди шест месеца. Момчетата я нарекоха „дяволска риба“. Здравата късат мрежите, но пък са големи и ги режем на две, преди да ги пуснем на пазара. Месото си е добро, досега никой не е умрял. — Той се подсмихна. — Скоро почнахме да ловим само това. По-дребната риба просто изчезна. — Той посочи с пурата отделението за риба. — Те са причината.

— Свързахте ли се с ихтиолози? Казахте ли им какво улавяте?

— Свързахме се, разбира се. Но те не изпратиха никого.

— Защо?

— Не стигали хора, така обясниха. Сигурно ги знаеш тия неща. Нали си морски биолог. Тиби ли излязла от лабораторията си, ако някой ти се обади и каже, че голяма гадна дяволска риба му яде прехраната?

— Да, щях да тръгна веднага.

— Значи си различна от останалите. Поискаха да им пратим една от тези рибки, за да я видят.

— И не сте го направили, нали?

— Канехме се, но след случката с Чарли Марстънс рибарите се уплашиха и се отказаха.

— Кой е Чарли Марстънс? — попита Пол.

— Тукашен. Кореняк. Ловеше риба дори след като се движеше трудно заради болния си крак. Стар инат, обичаше да излиза самичък. Намериха го — или по-скоро онова, което беше останало от него — на три километра източно оттук. Както личи, уловил няколко от тия чудовища, приближил се прекалено близо или пък болният му крак поддал. Почти нямаше какво да се погребва.

— Искаш да кажеш, че рибите са го убили?

— Няма друго обяснение. Оттогава момчетата започнаха да се махат. И аз щях да се разкарам, ако не дължах пари за лодката. Обаче какво излезе? — Той се ухили. — Една от тези рибки се оказа моят билет да се махна.

Гамей вече обмисляше по-нататъшните си действия.

— Искам да я занеса в лабораторията за анализ.

— Нищо против — каза Нийл. — Ще ти я опаковам веднага щом е безопасно.

После насочи „Тифани“ към сушата. Докато стигнаха брега, рибата беше на практика мъртва, но успя да изщрака няколко пъти със зъби — достатъчно, за да я поддържат за всеки случай още малко в сандъка. Нийл им препоръча един пансион, където да отседнат за през нощта. Гамей му даде сто долара отгоре и се разбраха да се срещнат на следващата сутрин.

Посрещна ги любезна възрастна двойка. Пансионът бе в стара викторианска сграда в края на градчето. От ентусиазираното посрещане Пол и Гамей разбраха, че бизнесът не е от преуспяващите. Стаята бе евтина и чиста, домакините им приготвиха обилна вечеря. Спаха добре и на следващата сутрин след огромната закуска тръгнаха да намерят Нийл и да вземат рибата.

Кеят бе пуст. По-тревожното бе, че от „Тифани“ нямаше и следа. Попитаха в офиса, но никой не го бе виждал, откакто бе платил за ремонта на двигателя. Няколко души се мотаеха безцелно по кея — явно нямаха с какво по-добро да се занимават. Тази сутрин никой не бе виждал Нийл. Барманът, когото бяха видели предишния ден, мина покрай тях на път за ресторанта. Попитаха и него дали има представа къде може да е Нийл.

— Сигурно лекува махмурлука си някъде — отвърна той. — Снощи дойде със сто долара, похарчи ги почти всичките — черпеше наред — и си тръгна доста наквасен. Прави го редовно, така че не се разтревожих особено. В пияно състояние Нийл се ориентира по-добре от доста хора на трезва глава. Тръгна си към единайсет. Трябва да е в лодката си, живее на нея.

— Но „Тифани“ я няма — каза Пол.

Барманът огледа пристанището и изруга.

— Проклет идиот! Изобщо не беше в състояние да я подкара.

— Възможно ли е някой от другите посетители на бара да знае къде е?

— Не. Бяха по-пияни и от него. Единственият трезвен бе Фред Грогън, а той си тръгна преди Майк.

— Кой е Фред Грогън? — попита Пол.

— Човек, когото едва ли бихте искали да познавате — с презрение отвърна барманът. — Живее в гората при старата фабрика. Единственият местен, когото новите собственици задържаха на работа. Доста изненадващо, защото Фред е съмнителен тип. В смисъл — потаен. Понякога идва в града с черните джипове на фабриката.

Барманът замълча и се загледа в морето, заслонил очи от слънцето. В залива влезе малка лодка и се понесе с пълна скорост към кея.

— Това е Фици. Пазачът на фара. Ей, здравата се е забързал.

Лодката се плъзна до кея и белобрадият мъж в нея хвърли въже на брега. Бе толкова развълнуван, че започна да говори несвързано още преди да стъпи на камъните.

— Успокой се, Фици — каза барманът. — Не ти разбирам нито дума.

Брадатият мъж си пое дъх.

— Нощес чух силен гръм. Чак прозорците задрънчаха. Помислих си да не би някой реактивен самолет да е прелетял съвсем ниско. Сутринта излязох да огледам. Навсякъде парчета дърво. Вижте! — Той отметна мушамата си, измъкна някаква разцепена дъска и я вдигна. На нея ясно се виждаха буквите „Тиф“.