Вече ходеха около час, след като бяха оставили пикапа. Движеха се мълчаливо като сенки между високите дървета. Внезапно Найтхоук спря, вдигна ръка и с полузатворени очи бавно заобръща глава като радарна антена, фокусираща се към наближаваната цел. Сякаш бе загърбил обикновените сетива и използваше някакъв вътрешен компас.

Грийн го гледаше с възхищение. Можеш да извадиш индианеца от гората, но не и гората от индианеца, помисли си. Накрая Найтхоук се отпусна, посегна към раницата си и откопча манерката. Подаде я на Грийн.

— Не искам да се натрапвам, но колко още ни остава да ходим? — попита Грийн, след като отпи от възтоплата вода.

Найтхоук посочи дървета.

— На стотина метра натам има ловна пътека, която ще ни отведе до езерото.

— Откъде знаеш.

Бен се потупа по носа.

— Не е голяма философия. Следвах миризмата на водата. Пробвай и ти.

Грийн вдиша един-два пъти и с изненада откри, че наред с аромата на бор долавя и слабата миризма на гниеща растителност и риба. Найтхоук също пийна малко вода и прибра манерката. После каза тихо:

— Оттук нататък трябва много да внимаваме. Ще общуваме с жестове.

Грийн кимна. Тръгнаха отново. Околността започна да се променя почти незабавно. Дърветата ставаха по-къси и по-ниски, а почвата под краката им — по-песъчлива. Ниската растителност стана по-гъста и им се налагаше да си пробиват път през бодливи храсти.

Между клоните проникваха снопове слънчева светлина. Неочаквано видяха пред себе си отблясъците на вода. По сигнал на Найтхоук клекнаха и стигнаха до брега на езерото почти пълзешком.

На един паянтов кей беше вързан възстаричък хидроплан „Чесна“. Найтхоук го огледа. Всичко изглеждаше нормално. Махна капака и ахна, когато видя двигателя.

— Джош, виж!

Грийн надникна.

— Сякаш някой си е поиграл с брадва.

Срязаните маркучи и проводници висяха безпомощно. Двигателят бе покрит с десетки белези от удари с нещо твърдо и тежко.

— Ето защо не са летели до града — каза Найтхоук, после посочи отъпканата пътека, отвеждаща от кея. — Селото е натам.

След няколко минути стигнаха до една поляна. Найтхоук вдигна ръка да спрат, после приклекна и впери остър поглед през храстите.

— Няма никого — каза накрая.

— Сигурен ли си?

— За съжаление, да — отвърна Найтхоук. И излезе на поляната, без да се крие. Грийн го последва колебливо.

Селото се състоеше от десетина дървени къщи, повечето с веранди. Бяха построени от двете страни на отъпкана ивица земя, като главната улица на някое малко селище; приликата се затвърдяваше и от една постройка с табела за смесен магазин. Грийн очакваше всеки момент някой да изскочи от вратата, но магазинът и всички останали къщи в селото бяха притихнали като гробници.

— Това е моят дом, тук живееха родителите ми и сестра ми — каза Найтхоук и спря пред една от по-големите постройки. Качи се на верандата и влезе. След няколко минути се появи отново, клатеше глава. — Никой. Всичко е по местата си. Сякаш просто са излезли за минутка.

— И аз надникнах тук-там — каза Грийн. — Същата работа, колко души са живели тук?

— Около четиридесет.

— Къде може да са отишли?

Найтхоук отиде до езерото и спря на брега, заслушан в тихия плясък на вълните. След малко посочи отсрещния бряг.

— Може би ей там?

Грийн присви очи.

— Откъде можеш да си сигурен?

— Майка ми писа, че от другата страна на езерото стават странни неща. Трябва да проверим.

— Какви странни неща?

— Пишеше, че ден и нощ пристигали големи хеликоптери и докарвали материали. Когато мъжете от селото отишли да, видят какво става, охраната ги прогонила. После един ден в селото пристигнали няколко души с оръжия и го огледали. Не наранили никого, но майка ми решила, че ще се върнат.

— Не е ли по-добре да се обадим на властите? Може да пратят самолет.

— Мисля, че вече е късно — каза Найтхоук. — Писмото й е отпреди повече от две седмици. Освен това усещам във въздуха да витае опасност и смърт.

Грийн потрепери. Намираше се насред нищото, а единственият човек, който можеше да го измъкне оттук, бръщолевеше като шаман от второкласен филм.

Найтхоук усети нервността на приятеля си и се усмихна.

— Спокойно, няма да се превърна в туземец. Това за ченгетата е добро предложение. Но ще се чувствам по-добре, ако първо проверим нещата. Ела.