Взеха такси до колите си и се разделиха с дълга целувка и с обещанието да се чуят на следващия ден.

Пред дома на Остин бе спрял тюркоазен автомобил на НАМПД, а входната врата бе отключена. Щом влезе, той чу от уредбата да се носи музиката на квартета на Дейв Брубек. В любимото му черно кожено кресло с питие в ръка се бе настанил Руди Гън, вторият по важност човек в НАМПД. Гън бе дребен, слаб, с тесни рамене и също така тесни бедра. Беше майстор на логистиката, възпитаник на Анаполис и бивш капитан III ранг от флота.

— Надявам се нямаш нищо против, че нахълтах в дома ти — каза Гън.

— Няма проблем. Нали затова ти дадох кода на ключалката.

Гън посочи чашата си.

— Запасите ти от шотландско малцово уиски понамаляха.

— Устните му се изкривиха в типичната му пакостлива усмивка.

— Ще поговоря с иконома по този въпрос. — Остин посочи книгата в скута на Гън. — Не знаех, че си падаш по Ницше.

— Намерих го на масичката за кафе. Доста добро четиво.

— Може и да е по-тежко, отколкото ти се струва — каза Остин и отиде до бара, за да си забърка питие.

Гън остави книгата и взе една папка от страничната масичка.

— Благодаря, че ми прати доклада. Доста по-интересен е от писанията на Ницше.

— И аз мисля така — каза Остин и се настани на дивана с чаша в ръка.

Гън понамести дебелите си очила в рогови рамки, отвори папката и каза:

— В случаи като този си давам сметка какъв скучен живот водя. Наистина си си сбъркал професията. Трябвало е да станеш автор на сценарии за видеоигри.

Остин отпи голяма глътка от питието си. Наслаждаваше се на силния аромат на тъмния ром и тръпчивостта на ямайската джинджифилова бира.

— Е, не. Тази история е твърде пресилена.

— Не съм съгласен, приятелю. Какво пресилено има в тайнствена корпорация, потопяваща кораби с дистанционно? Отдавна забравена пещера с фантастични рисунки по стените на Фарьорските острови? Създание от „Челюсти“, което те захапва за задника? — Гън започна да се смее неудържимо. — Е товае нещо, което би ми се искало да видя с очите си.

— Свърши се с уважението в днешни времена — оплака са Остин.

Гън се овладя и прелисти още няколко страници.

— Списъкът продължава. Ескимоси убийци, ловуващи хора вместо тюлени. О, естествено, и адвокатка на радикална екозащитна група… — Той вдигна очи. — Висока и слаба предполагам.

Остин се замисли за фигурата на Тери.

— Бих казал, по-скоро средна на ръст, но доста засукана.

— Е, не може всичко хубаво накуп. — Гън потупа папката и огледа критично Остин, без да пропуска мръсните обувки, изкривената папийонка и дупката на коляното. — Да не би да са те изхвърлили от приема? Изглеждаш малко… ъъъ… посмачкан.

— Приемът си беше много добре. Научих обаче, че Вашингтон го ръфат кучета.

— Нищо ново не ми казваш. Надявам се, че смокингът ти не е взет под наем.

— По-лошо — отвърна Остин. — Мой е. Може би НАМПД ще ми купи нов.

— Ще предам молбата ти на адмирал Сандекър.

Остин наля още питиета и разказа за срещата с Маркъс Райън и последвалите събития.

След като изслуша всичко, без да каже нито дума, Гън отново потупа доклада в скута си.

— Някакви идеи как приключението с кучешката шейна се връзва с тази шантава история?

— Идеи колкото щеш, но не са последователни. Ще обобщя онова, което ми е известно, в едно изречение. Шефовете на „Океанус“ се справят най-безмилостно с всеки, който им се изпречи на пътя.

— И аз бих стигнал до същото заключение на базата на онова, което разказа. — Гън млъкна и се намръщи. Имаше дарбата да мисли безстрастно и точно като компютър. Обработваше купища информация и мигом отделяше зърното от плявата. — Ами онзи баск, Агирес?

— Интересен образ. Той е неясната карта в играта. Говорих с един приятел от ЦРУ. Агирес може би е, а може и да не е свързан с баските сепаратисти. Перлмутер в момента търси подробности за рода му. Засега зная само, че е или баски терорист, или археолог любител. Избирай каквото ти се хареса.

— Може пък той сам да ни каже. Жалко, ако му нямаш координатите.

Остин остави питието си, извади портфейла от джоба си и измъкна визитката на Агирес. Гън прочете телефонния номер на обратната страна и изръмжа: