— Защо пък не?

Остин вдигна слушалката и набра номера. Беше уморен от тазвечерните перипетии и очакванията му не бяха особено големи. Затова се изненада, когато чу познатия басов глас.

— Каква приятна изненада, господин Остин. Сигурен бях, че ще се обадите пак.

— Надявам се да не прекъсвам нещо важно.

— Не, в никакъв случай.

— Все още ли сте на Фарьорските острови?

— Не, по работа съм във Вашингтон.

— Във Вашингтон?

— Да, риболовът на Фарьорските острови не оправда репутацията си. С какво мога да ви помогна, господин Остин?

— Обаждам ви се да ви благодаря, че ме измъкнахте от едно затруднено положение в Копенхаген.

Агирес не се опита да отрече, че хората му са прогонили въоръжените с бухалки биячи. Само се разсмя и каза:

— Определено имате дарба да се забърквате в големи каши, приятелю.

— Повечето от бедите ми са свързани с една компания — „Океанус“. Надявах се, че ще можем да побъбрим по този въпрос. Тъкмо ще ми кажете и докъде сте стигнали с археологическите си проучвания.

— С най-голямо удоволствие — каза Агирес. — Утре сутринта имам срещи, но следобедът ми е свободен.

Уговориха се за часа и Остин надраска набързо упътването как да стигне до адреса на Агирес. Затвори и тъкмо започна да предава разговора на Гън, когато телефонът иззвъня отново. Обаждаше се Дзавала — беше се върнал от Европа. Бе оправил проблемите на „Морска минога“ и бе напуснал кораба, когато „Бийб“ бе поканен от датския „Тор“ да се присъедини към изследователския проект на Фарьорските острови.

— Просто исках да те уведомя, че съм си вкъщи и че смятам да прекарам нощта с една прекрасна млада дама — каза Дзавала. — Някакви новини след последната ни среща?

— Обичайната история. Тази вечер например един луд ескимос ме преследваше с кучешка шейна по пешеходната алея с намерението да ми свети маслото. Като изключим това, всичко е кротко.

Последва мълчание.

— Майтапиш се, нали? — най-сетне се обади Дзавала.

— Не. Руди е тук. Прескочи насам и ще чуеш цялата гадна история.

Дзавала живееше в малка сграда в Арлингтън, в която навремето се бе намирала кварталната библиотека.

— Май ще си отменя срещата. Идвам след малко.

— А, още нещо. Още ли пазиш онази бутилка текила, на която й се бяхме заканили на Фарьорските острови?

— Естествено.

— Няма да е зле да я вземеш.

На следващия ден на път към централата на НАМПД Остин се отби в Музея по естествена история. Глисън беше в изложбената зала и не изглеждаше особено щастлив. Гостите, музиката и храната от приема бяха изчезнали, но не това бе основната му грижа. Витрините бяха празни. Не бяха оставили дори плакатите.

— Ужас, пълен ужас — сам си говореше Глисън.

— Да не е имало сезонна разпродажба? — попита Остин.

— По-лошо! Пълна катастрофа. Спонсорите прекъснаха изложбата.

— Могат ли да го направят? — Още докато го казваше, се усети, че задава тъп въпрос.

Глисън махна с ръка.

— Да, според малката добавка към договора, която настояха да подпишем. Имат правото да прекъснат изложбата, когато пожелаят, срещу малка парична компенсация.

— И защо я закриха?

— Проклет да съм, ако зная. От рекламната фирма, която движеше нещата, казаха, че просто изпълняват нареждания.

— А доктор Баркър?

— Опитах се да се свържа с него, но е изчезнал яко дим.

— Вие сте били най-близко до „Океанус“ в сравнение с повечето хора. — Остин мина към основната причина, поради която се бе отбил тук. — Какво знаете за доктор Баркър?

— Съвсем малко. По-известен ми е един негов прародител.

— Капитанът на китоловния кораб ли?

— Да, Фредерик Баркър-старши. Един от ножовете на киолая, които бяха изложени, първоначално е бил негов. Направен е преди повече от век. Ужасяващо оръжие, същински бръснач. Заболяваше ме коремът само като го погледна.

— Къде мога да намеря информация за капитан Баркър?

— Като за начало можете да започнете от кабинета ми. — Глисън хвърли нещастен поглед към празните витрини. — Елате. Тук бездруго няма много за гледане.