Шрифт:
Кабинетът му се намираше в административното крило. Глисън направи знак на Остин да се настанява и измъкна някакъв стар том от лавицата. Заглавието гласеше „Капитани китоловци от Ню Бедфорд“. Той отвори книгата на една отбелязана страница и я сложи пред Остин.
— Изрових я в библиотеката веднага щом се заговори за изложбата. Това е капитан Баркър. Шкиперите от Нова Англия били сурови мъже. Мнозина ставали капитани, преди да навършат тридесет. Бунтове, ужасни бури, враждебни местни жители — това за тях било ежедневие. Несгодите правели от едни чудовища, а от други — хуманисти.
Остин разгледа зърнестата черно-бяла фотография. Баркър бе с ескимоско облекло и бе трудно да се различат чертите му. Лицето му бе оградено от поръбена с кожа качулка, а очите му бяха скрити от костени очила с хоризонтални цепки за гледане. По брадичката му имаше бяла четина.
— Интересни очила — каза Остин.
— Слънчеви са. Инуитите много добре знаели опасността от ослепяване от снега. Очилата били особено важни за Баркър, който явно е бил чувствителен към светлината. В рода му има албинизъм. Казват, че именно затова прекарал толкова много зими далеч на север — за да избегне пряката слънчева светлина.
Глисън обясни, че през 1871 година корабът на Баркър „Ориент“ претърпял крушение и капитанът бил единственият оцелял.
— Местните спасили живота му и той прекарал зимата в ескимоското селище. Разказва как жената на вожда свалила ботушите му и стоплила замръзналите му крака с топлината на голите си гърди.
— Мога да се сетя и за по-неприятни начини за стопляне. Но къде е мястото на племето киолая в цялата тази история?
— Именно те са спасителите му.
— Изглежда доста необичайно, като се има предвид какво ми разказахте за тях. По-скоро бих очаквал, че подобни кръвожадни хора ще убият всеки чужденец.
— При обичайни ситуации — да, но не забравяйте, че Баркър се е отличавал от обикновените китоловци. С чисто бялата си коса, кожа и очи сигурно им се е видял като някакъв снежен бог.
— Или може би Тунук.
— Всичко е възможно. Баркър не е бил особено словоохотлив по някои въпроси. Квакерското общество в Ню Бедфорд не би одобрило, ако някой от тях се представя за бог. Все пак преживяното доста го променило.
— В смисъл?
— Станал твърд природозащитник. Когато се завърнал, започнал да убеждава всички да спрат да избиват моржовете. Киолая нахлували в ловните територии на другите племена също като улична банда, завладяваща нов пазар на дрога. Отвличали жените и отнемали сечивата на покорените. В резултат на това останалите инуитски племена гладували, докато не се обединили и не прогонили натрапниците. Баркър виждал този конфликт за моржово месо и искал да го прекрати. Бил благодарен на киолая и си мислел, че ако моржовете бъдат спасени, ескимосите може би ще престанат да се занимават с грабежи и убийства.
— Прав ли е бил?
— Според мен е бил наивен. Не вярвам нещо, освен бруталната сила да е било в състояние да промени поведението на киолая.
Остин се замисли. Като любител на философията, той дълбоко вярваше в теорията, че миналото се повтаря. Киолая можеха да се окажат ключът към разплитането на загадките около „Океанус“.
— Къде мога да науча повече за това племе?
— Вероятно в отчетите на канадската полиция. Няма много информация за тях от диаспората им до наше време, но въпреки това попаднах на една безумна история, която потвърждава онова, което споменах за обожествяването. — Глисън се порови в чекмеджето и измъкна една изрезка от „Ню Йорк Таймс“ от 1935 година, прибрана в найлонов плик. Бяха указани датата и мястото — Хъдсъновият залив. Кратката дописка гласеше:
„Арктика добави още една загадка към историята на полярните изследвания, когато един полупобъркан немец се появи от замръзналата тундра с твърдението, че е единственият оцелял при катастрофа с въздушен кораб.
Според канадските власти германецът, представящ се като Герхард Хайнц, бил докаран от група неизвестни ескимоси, които по всяка вероятност са били и неговите спасители. Наш репортер откри господин Хайнц в болницата, в която той почина малко по-късно. В интервюто за вестника г-н Хайнц казва:
«Участвах в тайна експедиция до Северния полюс за славата на Отечеството. Кацнахме на полюса, но на връщане видяхме скованите от ледовете останки на разбит кораб. Капитанът настоя да се приземим и да ги огледаме. Корабът бе много древен, вероятно на стотици години. Извадихме едно замръзнало тяло, което поставихме в хладилника на кораба, както и някои други необичайни предмети.
След като се издигнахме и прелетяхме известно разстояние, се появиха механични проблеми и се наложи да кацнем отново. Оцелелите решиха да се опитат да прекосят леда, но аз останах да пазя цепелина. Бях на косъм от смъртта, когато местните жители ме откриха и спасиха живота ми».
Господин Хайнц спомена, че местните не говорели английски, но научил, че се наричали «киолая». Твърдеше, че го взели за слязъл от небето бог, и когато ги помолил с жестове да го отведат до най-близкото селище, се подчинили.
Представители на германските власти отрекоха да имат каквато и да било информация за господин Хайнц или за въздушна експедиция до Северния полюс“.
Остин помоли Глисън за ксерокопие на статията и му благодари за времето и информацията.
— Съжалявам за изложбата — каза на излизане.
— Ох — Глисън поклати глава. — Просто не мога да разбера защо така внезапно се отказаха. Между другото, чухте ли за сенатор Греъм? Още една катастрофа. Един от най-големите ни поддръжници.
— Мисля, че го видях снощи на приема — каза Остин.
— Да, наистина. Докато се връщал към Вирджиния, колата му била избутана от пътя от камион. Състоянието му е критично. Камионът го блъснал и избягал.
— Ужасно.
— По дяволите — каза Глисън. — Дано не е вярно, че лошите неща стават по тройки.
— Може да има и по-просто обяснение за лошия късмет — каза Остин.
— И какво по-точно?
Остин посочи небето и каза съвсем сериозно:
— Тунук.
27
Сен Жулиен Перлмутер пристъпи в просторния си дом в Джорджтаун и погледна одобрително стотиците стари и нови томове, които се изливаха от огънатите лавици по стените и се разтичаха като някаква огромна река от думи, разделяща се на ръкави, изпълващи всяко помещение.