Но дали промяната в кавалерията се ограничила единствено до преименуването на командирите на ескадроните на хипархи? Древните източници за съжаление не ни съобщават повече подробности. Съвременните историци предполагат, че всичко това било съпътствано от радикални промени в етническия състав на кавалерията. Но поне знаем със сигурност, че през 324 г. Александър разпределил копиеносци от ориенталски произход да служат в едни и същи войскови части заедно с войници от македонски произход. Това ни дава основания да допускаме, че след 330 г. тази практика станала повсеместна, защото Александър вече я прилагал за стрелците с лъкове и копиехвъргачите. Ако тази промяна е станала толкова рано, то това би могло да ни помогне да разберем на какво се е дължало фаталното спречкване между Александър и Клейт през 328 г., както и възраженията на Клейт срещу политиката на Александър към ориентализация на империята чрез промяна на церемониалите в гръко-македонския царски двор през 327 г. (така наречената „проскинеза“). Специално по последния пункт Александър бил принуден да отстъпи. Обаче нищо и никой не бил способен да възпре неговите намерения да попълва редиците на войската с младежи от немакедонски произход. Сериозните промени във висшето командване и ориентализацията на войската след 330 г. ни се струват сега като двете страни на една и съща монета, като и двете еднакво добре отразяват силното желание на Александър да бъде гарантирана пълната му самостоятелност при взимане на решения (вж. Глава 8).

Още от самото начало на похода към Азия Александър обявил намерението си да завладее и да господства над цяла Азия. Тази концепция била доста неопределена, което позволява да бъде интерпретирана както политически (насочена само срещу съществуващата тогава Персийска империя), така и географски (ориентирана към по-обширни владения под скиптъра на Александър). Ако се възприеме вторият вариант, то границите на неговите завоевания биха могли да обхващат земите чак до края на света, при това в буквалния смисъл — до океана. Проблемът на Александър се свеждал до това каква точно стратегия да подбере, за да постигне тази толкова висока цел. Тук е редно да си припомним мъдрите слова в класическото военно ръководство „За войната“, написано от пруския генерал от XIX век генерал Карл фон Клаузевиц: „Стратегията оформя плановете за водене на войната, поради което на по-висше ниво тя граничи с политическата наука или по-скоро двете се явяват като едно цяло.“ Но Александър рядко е възприеман като политически мислител. Все пак политиката му към по-широко етническо разнообразие в състава на неговата войска и разместванията сред висшето командване са доказателства в подкрепа на предположението, че доминиращите съображения, скрити зад решенията на Александър са имали по-скоро политически характер.

Стратегията на Александър при нейното практическо прилагане се подчинява на седем основни принципа: максимално натрупване на военна сила; решителна концентрация на силите в точките от решаващо значение за изхода на битката; бързина; изненада; затвърдяване на победата с преследване на отстъпващия противник незабавно след битката; подготвяне на стабилни тилови бази и на последно място — надеждни комуникации. Блестящото прилагане на тези принципи от страна на Александър илюстрира необикновените му способности на стратег. Особено ярко изпъкват следните пет епизода: походът от 335 г., войната по море през 334–332 г., обсадата на Тир през 332 г., битката при Гавгамела през 331 г. и битката при Хидасп през 326 г.

Когато през 336 г. няколко от гръцките градове-държави узнали за смъртта на Филип и вдигнали въстание срещу македонците, Александър се принудил да нахлуе с ускорен ритъм в централна Гърция, за да ги подчини и да ги принуди да подновят клетвите си за вярност според клаузите на Коринтския съюз. Гърците много скоро от собствен опит се убедили, че Александър съвсем не бил „само едно хлапе“, както се опитвал да ги убеждава Демостен. (Някои римски политици повторили същата грешка три столетия по-късно, като подценили двадесетгодишния Октавиан, който на тридесет и шест години станал император Август). Въстанието на гърците срещу Македония имало изгледи за успех, понеже точно тогава Александър бил ангажиран с други, по-сериозни проблеми. За гърците ситуацията през 335 г. изглеждала обещаваща, като щастливо напомняне за доброто старо време, когато на македонския трон стоял Филип, въпреки че от него доста си били изпатили при битката до Херонея.

Още от първите месеци на царуването си Александър се сблъскал със сериозни затруднения едновременно от всички посоки (откъм източната, северната и западната граници — причинявани съответно от трибалите, пеоните и илирите). За да подсигури границите на царството и да демонстрира намеренията си да задържи властта си над Македония, той трябвало незабавно да потегли на поход. Но общата картина била далеч по-сложна, тъй като се касаело не само за граничните затруднения със северните съседи, които не били от гръцки произход, но и за да гарантира подчинението на целия Балкански полуостров. С оглед на подготвяната от него експедиция към Персия, която вече започвала и която Александър жадувал да извърши колкото може по-скоро, той бил длъжен да си подсигури тила откъм Гърция. Едва след осъществяването на тази цел той можел да повери властта там на свой доверен наместник и повече да не се безпокои от мисълта за евентуално завръщане от Азия в южните райони на Балканите и по-специално в Гърция с цел умиротворяването на градовете-държави — както това, примерно, се наложило на спартанския цар Агесилай през 394 г. Това обяснява защо той не се задоволил просто да потуши бунтовете сред съседните племена, населяващи пограничните региони, а продължил доста по-нататък на север чак до брега на Дунава, който той възприемал като естествена граница на македонското царство. Това обяснява и суровото му отношение към южните му съседи — гърците, които заради неверни слухове за гибелта му в земите на илирите, се вдигнали на въстание начело с Тива.

Разбира се, през 340 г., когато бил само на шестнадесет години, той вече действал като регент на баща си и в това си качество провел една успешна операция в Тракия. Освен това Александър оглавявал отличната атака на гвардейската кавалерия по време на прочутата победа на македонците над обединените сили на Тива, Атина и другите гръцки градове край Херонея през 338 г. Но походът на север, като съставна част от кампанията през 335 г. изисквал предварително планиране, разумно обмисляне, импровизиране на място пред лицето на неочаквано възникнали препятствия както от метеорологичен, така и технологичен характер, но преди всичко — уверено и вдъхновяващо водачество.

Всичките тези качества, както и още много други, Александър демонстрирал като успял да избегне срутването на обоза от талигите при преминаването с войската си през тесния планински проход Шипка; като разположил стрелците с дългобойните лъкове така, че да прикриват с горящите стрели преминаването на основните сили през Дунава върху набързо приготвени на място кожени мехове, натъпкани със слама; като ужасил илирите, показвайки им уменията на македонската войска в атака и контраатака. Наистина и по време на тази балканска кампания Александър имал необикновен боен късмет. Например едва успял да укроти вечно създаващите проблем илири, когато научил за второто въстание срещу неговата власт, вдигнато от гърците, заблудени от лъжливите слухове за смъртта му. Само за две седмици Александър превел войниците си на цели петстотин км в южна посока и през най-малко очаквания маршрут (заобикаляйки опасния Термопилски проход) се озовал пред стените на Тива, съчетавайки елемента на изненада с невъобразимото дотогава ускорено напредване.

Затова била толкова голяма изненадата — или по-скоро шокът — на обсадените тиванци, които в първите мигове не искали да повярват, че Александър сам се явил с войската си в околностите на Тива. Въстанието на тиванците било смазано за съвсем кратко време, като Александър успял да докаже необичайните си умения да организира обсадата. Но това, което последвало, било по-скоро политически, отколкото военен акт, напомнящо ни отново за най-известния, макар и често тълкуван неправилно постулат на Фон Клаузевиц „войната е продължение на политиката, само че с други средства“. През 335 г. Александър почти изравнил Тива със земята, което не било нищо друго, освен акт на политически тероризъм, предназначен да сплаши всички гръцки градове, които евентуално можели да хранят илюзии да се отърсят от контрола на македонците.