Шрифт:
веднага се превръща в скъп елмаз.
И твоите недостатъци така
са често ценни качества за нас.
Ако вълкът се предреши в овца,
безброй овце без труд ще похити.
Но колко много глупави сърца,
без чужда помощ похищаваш ти.
Но спри, недей! Аз тъй се чувствам твой,
че твойта чест е моя, друже мой.
97
Раздялата ни беше дълга зима.
Каква тъга без теб прекарах аз,
каква тъма владя непроходима
и декемврийска пустота, и мраз!
А всъщност вън цареше късно лято,
и тежка с плод настъпи есента
като вдовица бременна, която
се готви да роди във самота.
И сякаш тая есен в дървесата
наистина осиротя плодът.
Ти само даваш лято на земята,
без теб дори и птиците мълчат,
или на зима в клоните запяват
така, че и листата пожълтяват.
98
Април дойде без теб и своя полет
той в мъртвите неща дори всели.
И тежкият Сатурн през тази пролет
се смя в небето и се весели.
Но с багрите, със шепота дървесен
и с птичия възторг не разцъфтя
и не възкръсна лятната ми песен:
не късах аз наболите цветя.
От рози аленеещи лехите
и кринът, който снежен в тях расте,
не замениха устните, страните,
чието бледо копие са те.
В мен беше зима, а това брожение
бе сякаш твое живо отражение.
99
Упрекнах теменужката: дали
от теб не взима своето дихание.
Тя има твойта красота, нали?
И тая прелест, същото ухание?
Във оня крин ръцете ти видях
и миглите ти в ригана, а този
уханен цвят е бял със твоя страх.
но твоя плам е в алените рози.
И тая роза с бял и ален цвят
е с твоя дъх естествено, но злата
заплаща скъпо твоя аромат:
виж червея-мъстител, скрит в листата.
Какви цветя растат на този свят
и все са с твоя мирис или цвят.
100
Къде си, музо, ти? Защо мълчиш?
Дали забрави кой те вдъхновява
или нищожни песнички твориш
и унижаваш светлата си слава?
Пей, музо моя, но за този дух,
от който чакаш своето признание
и който е изострил твоя слух
и в песните ти вложил съдържание.
Виж само туй лице, черти, очи
и зърнеш ли следа от разрушение,
ти времето в грабеж изобличи
и заклейми това му покушение.
Преди смъртта да го отнеме, ти
лицето му във стих обезсмърти.
101
О, моя музо, стиснала уста!
Какво ще кажеш в свое оправдание?
Защо отвергваш тази красота,
която ти създаде обаяние?
Кажи какво ще отговориш ти?
Ще ми отвърнеш пак за утешение,
че истината багри не търпи,
а хубостта сама е украшение.
И затова ли ти мълчиш? Възпей
това лице, спаси го от забрава!
И нека грее неговата слава
като покрит със злато мавзолей.
Предай го ти на бъдещия свят,
какъвто е сега: щастлив и млад!
102
Обичам — моят вид не го издава.
Обичам, но да крия съм готов.
Търгува този, който възхвалява
богатствата на своята любов.
Когато бяха чувствата ни нови,
посрещах те със песен на уста.
И славеят тъй пролет славослови,
но млъква, щом премине пролетта.
С това, че трели вече той не рони,
не ще лиши нощта от благодат.
Но този глас, звучал от всички клони,
си губи чара, ставайки познат.
И мойта флейта вече замълча.
И тя предълго в клоните звуча.
103
Но музата ми млъква занапред.
Очаква ли я слава пак? Едва ли.
И тя разбра, че този мой сюжет
е по-добър без нейните похвали.
Не ме упреквай, че съм станал ням,
но виж във огледалото: такава
голяма красота те гледа там,
че моят дух неволно онемява.
Такава хубост отразява то,
че питам се не е ли престъпление
да накърниме с четка и длето
едно такова цялостно творение?