ти все пак нямаш пълна власт над мен.

126

Ти, момко мой, ти властваш все така

над времето със златен сърп-стрелка

и раснеш с мойте загуби на сили;

стареем ние, ти разцъфваш, мили.

Природата изтребва тоя свят,

но връща вечно твоя ход назад.

Чрез теб доказва своето умение

да ражда и руши за развлечение.

Към нея доверчив недей бъди.

Ласкае тя, но вечно не щади.

Ще дойде ден и ти ще се явиш

да искаш сметка и да заплатиш.

127

Не считал никой черното за цвят

преди и не ценили чернотата.

Ценят я днес; тя шества в този свят,

петни и очернява красотата.

Откак подправят злата грозота

със цветове и багри, взети в заем,

светът, прогонил всяка красота,

е станал груб и зъл, неузнаваем.

И този взор на милата — стъмен —

затуй поглежда със тъга такава

към този, който, сам от чар лишен,

със багри хубостта опорочава

и тъй блести от много тъмнота,

че мракът ни се струва красота.

128

Ти свириш. Моя музика си ти.

Под пръстите, акорди нежни взели,

дървото с топъл, с плътен тон трепти

и очароват сложните му трели.

На струните отдава твойта длан,

а не на мене ласките желани.

Ревнувам аз клавишите, без свян

целуващи изящните ти длани.

Клавиш да бъда често съм желал.

Под пръстите ти, дълги и изкусни,

и този къс дърво не би звучал

така щастливо, както тези устни.

Блажен клавиш! Отдай сега без свян

на мен устата, нему свойта длан.

129

Развратен дух в пустиня от безсрамие —

това е поход в действие, това

е мрачно, грубо, яростно желание,

жестоко, алчно, сдържано едва.

Задоволено, то влече презрение;

стремящо се, то все ламти — безспир,

постигащо, намразва с упоение,

измамено, измамващо, без мир.

Безумно и в копнеж, и в обладание

то има, властва, спори за права.

Очаква рай, намира пак страдание,

мечта преди и сън подир това.

Но кой е съумял да не изстрада

това небе, което води в ада.

130

Очите й не са звезди, не може

устата й с корал да се сравнят.

Тя няма бяла като перла кожа,

а гарванови плитки, смугла гръд.

Не бели рози — пищни и богати —

не алени са нейните страни,

ухае тя, но с нежни аромати

едва ли би могла да се сравни.

Страните й не са като жасмини,

не бих сравнил челото й с цветя.

Не знам как шестват нежните богини,

но знам, че стъпва по земята тя

и буди по-сърдечни възхищения

от много други, лъгани в сравнения.

131

Ти притежаваш тиранична власт.

Красива си и затова надменна.

И знаеш, че за сляпата ми страст

ти грееш като перла драгоценна.

Лицето ти — твърди една мълва —

не можело да причини страдание.

Но аз не споря с нея, знам това

от спора с мойто собствено стенание.

И с цел да убедя това сърце

и да отхвърля тези празни басни,

твърдя до сълзи: смуглото лице,

чело, ръце и скули са прекрасни.

Не е бедата в смуглото чело.

Беда е, че сърцето ти е зло.

132

Очите ти обичам. Гледат те

отвергнатия с обич и утеха.

Тъгуват те и болка се чете

във мрака им — жалейна, черна дреха.

И не подхожда първата бразда

на изгрева така на небесата,

и тази ранна, вечерна звезда

едва ли по отива на луната

от този взор на милото лице,

така лъчист, тъй нежен и прощален…

Да бе и твойто ледено сърце

във този траур нежен и печален,

аз бих се клел, че в мрака грее зрак,

че красотата е бездънен мрак.

133

Бъди проклета ти, душа, задето

другаря ми рани, измъчи мен.

Не стига, дето аз изстрадах, ето,

и той е роб на страшния ти плен.

Жестокият ти поглед ме потресе,