Хранеше се с черна каша, която си вареше сам върху жарава в опушено гърне. Преди месец му се наложи да бере в гората плодове и орехи в надпревара с лакомите маймуни, които го замеряха с огризки. Това се случи в същия ден, когато даде своя хранителен запас на двама старци от планината. Мвен постъпи според повелята в света на Пръстена — преди всичко да се създава радост на другите хора. Тогава разбра какво означава търсенето на прехрана в пустинни, ненаселени места. Каква немислима загуба на време!…

Мвен Мас стана от камъка и се огледа. Зад гористия връх на куполовидната планина бавно залязваше слънцето. Долу проблясваше в здрача буйна рекичка, провираща се през гъсталаци огромен перест бамбук. Там, на половин ден път пешком, се намираха развалини от древната столица на острова, целите обрасли в треви и храсти. Наоколо имаше и други изоставени градове, по-големи и по-добре запазени. Но от тях Мвен Мас засега не се интересуваше.

Едрите биволи, налягали в тревата, приличаха в здрача на черни блокове. Нощта настъпи бърже. Хиляди звезди пламваха в помръкващото небе. Привична за астронома тъмнина, познати линии на съзвездията. Оттук се вижда и съдбоносният Тукан… Но колко слаби са простите човешки очи! Той никога вече няма да види величествените гледки в Космоса, спиралите на гигантските галактики, загадъчните планети и сините слънца. Всички те са за него само пламъчета, безкрайно далечни. Не е ли все едно — звезди ли са това, или светилници, приковани към кристална сфера, както смятали древните хора! За неговото зрение е все едно!

Африканецът скочи и се залови да кладе огън от приготвените през деня съчки. Ето още един предмет, който му стана необходим — мъничката запалка. Може би по примера на някои тукашни жители той скоро ще започне да вдишва наркотичен дим, за да скъси бавно течащото, лепкаво време.

Езичетата на пламъците затанцуваха — разгонваха мрака и гасяха звездите. Наблизо мирно сумтяха биволите. Мвен Мас замислено наблюдаваше огъня.

Светлата планета не стана ли за него тъмен дом?

Не, неговото гордо самоотричане е просто самоувереност на непознаването. Непознаване на самия себе си, недооценяване висотата на наситения му с творчество живот, неразбиране силата на любовта му към Чара. По-добре един час живот, посветен на великото дело на Големия свят, отколкото цяло столетие — тук!

На Острова на забравата имаше около двеста лечебни станции, където лекари-доброволци от Големия свят предоставяха на жителите цялата мощ на съвременната медицинска наука. Младежи от Големия свят работеха и в изтребителните отряди, за да не остане островът разсадник на древни болести или вредни животни. Мвен Мас съзнателно отбягваше да се среща с тези хора, за да не се чувствува отхвърлен от света на красотата и знанието.

Призори африканецът бе сменен от друг пастир. Свободен за два дни, той реши да отиде в малкото градче, за да получи дебели дрехи — нощите в планините станаха по-хладни.

Денят беше зноен и тих, когато Мвен Мас се спусна от платото и излезе в широка равнина — непрекъснато море от бледолилави и златистожълти цветя, над които летяха пъстри насекоми. Поривите на лекия вятър поклащаха връхчетата на растенията, цветята нежно докосваха с венчетата си голите му колене. Щом стигна до средата на грамадното поле, Мвен Мас се спря — увлече го леката, радостна красота и упойващият аромат на тая дива градина. Свел замислено глава, той милваше с длани полюшваните от вятъра листенца и се чувствуваше като в детски сън.

Долетя едва чуто ритмично звънкане. Мвен Мас вдигна глава и видя бързо крачеща, до пояс в цветята, девойка. Тя свърна встрани, а той с удоволствие погледна стройната фигурка сред цветното море. Ех, това можеше да бъде Чара, ако… ако всичко бе станало иначе!

Наблюдателността на учения му подсказа, че девойката е неспокойна. Тя често поглеждаше назад и без нужда ускоряваше крачките си, сякаш се боеше от нещо. Мвен Мас измени посоката и бързо се приближи. Изправи се пред нея в целия свой грамаден ръст.

Непознатата спря. Пъстра кърпа, препасана на кръст, обхващаше плътно снагата й, долният край на червената пола бе потъмнял от росата. Тънките гривни на голите ръце зазвъняха по-силно, когато тя отметна разрошената от вятъра тъмна коса. Изпод късите къдрици, небрежно разсипали се по челото и бузите, гледаха печални очи. Девойката дишаше тежко, вероятно от продължително ходене. Редки капчици пот бяха избили на мургавото й красиво лице. Тя направи към него няколко неуверени стъпки.

— Коя сте вие и накъде бързате така? — попита Мвен Мас. — Може би се нуждаете от помощ?

Девойката втренчено го огледа и заговори пресекливо и припряно:

— Аз съм Онар от пето селище. Помощ обаче не ми е нужна.

— Друго виждам. Уморена сте и нещо ви мъчи. Какво може да ви заплашва? Защо се отказвате от моята помощ?

Онар вдигна очи, които засияха дълбоко и чисто като у жена от Големия свят.

— Зная кой сте. Голям човек, оттам — тя показа по посока на Африка. — Вие сте добър и доверчив.

— Бъдете и вие също такава! Преследва ли ви някой?

— Да! Той ме гони…