Мотористът на глисьора се приближи до африканеца.

— Прибоят е силен. Няма да можем да стигнем до брега — водата прехвърля вълнолома. Ще трябва да отидем в южното пристанище.

— Не е нужно. Имате ли спасителни салчета? Ще потля там дрехите си и ще доплувам сам.

Мотористът и кормчията с уважение погледнаха непознатия мъж. Мътните, белезникави вълни се трупаха на плитчината, като се преливаха в тежки тътнещи валове. До самото крайбрежие хаотичната им блъсканица въртеше пясък и пяна и връхлиташе далеч върху полегатия плаж. Ниските облаци сееха ситен топъл дъжд, който летеше косо, гонен от вятъра, и се смесваше с пръските пяна. През неговата мъглива мрежа на брега се мяркаха някакви сиви фигури.

Мотористът и кормчията се гледаха мълчаливо, докато Мвен Мас сваляше и опаковаше дрехите си. Тия, които потегляха към Острова на забравата, излизаха от опеката на обществото, където всеки помагаше на другия. Личността на Мвен Мас внушаваше неволно уважение и кормчията се реши да го предупреди за голямата опасност. Но той махна нехайно с ръка. Мотористът му донесе малък, херметически затворен пакет.

— Тук има запас от концентрирана храна за един месец — вземете!

Африканецът помисли, мушна пакета заедно с дрехите в непропускливата камера, закопча грижливо клапана и прекрачи перилата със салчето под мишница.

— Възвий! — изкомандува той.

Глисьорът се наклони в остър завой. Отхвърлен от него, Мвен Мас встъпи в яростна борба със свирепите вълни. Излиташе връз гребените, пропадаше към основата им и отново се показваше.

— Ще се справи — облекчено каза кормчията. — Вятърът ни отнася, трябва да потегляме.

Моторът изрева и малкият плавателен съд подскочи напред, издигнат от връхлитащата вълна. Тъмната фигура на Мвен Мас се появи в цял ръст на брега и се разтвори в дъждовната мъгла.

По набития пясък се движеше група хора, препасани с ивици плат около бедрата. Те тържествуващо влачеха голяма риба, която лудо се мяташе. Като зърнаха Мвен Мас, хората се спряха и го поздравиха дружелюбно.

— Нов от отвъдния свят — с усмивка каза един от рибарите. — И как хубаво плава! Ела да живееш при нас!

Мвен Мас открито и приветливо разглеждаше рибарите. Сетне поклати глава.

— Трудно ще ми бъде да живея тук, на брега на морето, да се взирам в необятната му шир и да мисля за моя изгубен свят.

Един от риболовците със силно прошарена гъста брада, която, изглежда, тук се смяташе за украшение на мъжа, постави ръка на мокрото рамо на пришелеца.

— Нима са ви изпратили тук насилствено?

Мвен Мас горчиво се усмихна и се опита да обясни какво го е довело при тях. Рибарят го погледна печално и съчувствено.

— Не ще се разберем! Иди там! — той посочи към югоизток, където облаците се бяха разкъсали и се очертаваха сините стъпала на далечни планини. — Пътят е дълъг, а тук няма други превозни средства освен… — жителят на острова плесна силните мускули на краката си.

На Мвен Мас се искаше да се отдалечи колкото може по-скоро. И той тръгна със своята широка свободна крачка по лъкатушната пътека, която извеждаше към полегатите хълмове.

Пътят към централната зона на острова беше малко повече от двеста километра, но африканецът не бързаше. Пък и защо да бърза? Бавно се сменяха проточените, незапълнени с полезна дейност дни. В началото, докато още не се бе оправил напълно, измореното му тяло молеше за покоя на ласкавата природа. Ако не съзнаваше голямата загуба, той просто щеше да се наслаждава на тишината по пустинните, обвяни от ветровете плата, на мрака и първобитното мълчание в горещите тропически нощи.

Но изнизваха се ден след ден и африканецът, който скиташе из острова в дирене на подходяща работа, започна остро да тъгува за Големия свят. Не го радваха вече мирните долини с отгледаните ръчно горички от плодни дървета. Не го приспиваше почти хипнотичното ромолене на бистрите планински реки, по бреговете на които можеше да преседява неброени часове в знойно пладне или в лунна нощ.

Неброени… И наистина, защо да брои онова, което тук съвсем не му е нужно — часовете? Колкото си щеш — океан от време, а пък така нищожно малко е неговото отделно индивидуално време!… Един кратък и веднага забравен миг!

Едва сега Мвен Мас почувствува колко точно е названието на острова. Остров на забравата — глуха безименност на древен живот, егоистични дела и чувства на човека! Дела, забравени от потомците, извършвани само за лични нужди, без да са правили живота на обществото по-лек и по-хубав, без да са го украсявали с подеми на творчеството.

Изумителни подвизи безследно са изчезнали в безименното нищо.

… Африканецът бе приет в скотовъдната община в центъра на острова. От два месеца пасеше стадо едри гауро-биволи край полите на грамадна планина с трудно старинно име.